Гражданско дело 636/2019 - Решение - 08-07-2019

Решение по Гражданско дело 636/2019г.

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

  2873

08.07.2019 година, град Пловдив

В   И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XIV граждански състав, в публично заседание на седми юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:

       РАЙОНЕН СЪДИЯ: ТОСКО АНГЕЛОВ

при участието на секретаря Росица Марджева, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 636 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Образувано е по искова молба на Р.П.Н. против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *****, с която са предявени установителни искове с правна квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11 и чл. 10а ЗПК.

Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем от 07.08.2018 г., който бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Твърди, че не му била представена преддоговорна информация и договорът не съдържал конкретните параметри на общата дължима сума. Не били посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент, както и разпределението на отделните задължения като част от вноските и нямало погасителен план. Не били изпълнение и задълженията по чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК

На следващо място твърди нищожност на уговорената неустойка поради нарушаване на чл. 10а ЗПК и на уговорената възнаградителна лихва поради превишаването на трикратния размер на законната лихва.

Иска се прогласяването на недействителността на целия договор, а при условията на евентуалност на клаузите за неустойка и договорна лихва. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва исковете.

Възразява, че на ищеца била предоставена преддоговорна информация под формата на стандартен европейски формуляр и това било записано в чл. 1, т. 1 от договора. Съдържали се и конкретните параметри на общата дължима сума, като ГЛП бил 40% , а ГПК 48.32%, като било допълнително указано на база какви допускания е изчислен. ГПР нямало как да бъде посочен като сума, а законът не предвиждал възнаградителната лихва да бъде посочена отделно. Изтъква, че изискването за посочване на всички разходи по кредита произтичало от т. 14, но неизпълнението не водело до недействителност на договора. Ответникът нямал задължение да включва в размера на общо дължимата сума по заема и тази на неустойката, т.к. към момента на подписването му нямало яснота дали и кога евентуално ще настъпят предпоставки за дължимостта й. Отделно, размерът й бил посочен изрично.

Изискването на чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК не било приложимо, т.к. се прилагал фиксиран годишен лихвен процент, а изискването на т. 11 било спазено, тъй като не било необходимо предоставянето на информация за последователността на разпределение на вноските между различните непогасени суми след като ГЛП бил фиксиран. Предвидената в закона информация била посочена в клаузите на договора, като не било задължително тя да бъде представена в табличен вид.

Било спазено и изискването на т. 12, предвид наличието на клаузата на чл. 7, ал. 1 от договора.  

Искът за обявяване на клаузата за неустойка за нищожна, също бил неоснователен. Твърди, се, че тя коренно се различава от такса и комисионна и не попада в обхвата на чл. 10а ЗПК, като начисляването й не било свързано с действия по усвояването и управлението на кредита. Освен това, че не се дължала като възнаграждение за някаква допълнителна услуга и ответникът не твърдял предоставянето на такива. Неустойката не била прекомерна, като не следвало да се пренебрегва и обезпечителния и характер заради поетия от заемодателя допълнителен риск. Ищецът не предоставил гаранции за връщане на заема, като неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение, поставяло дружеството в риск.

Клаузата за възн. лихва не противоречала на добрите нрави – размерът й бил резултат от свободно договаряне между страните, не бил прекомерен и водещ до противоправно обогатяване на кредитора. За задълженията на кредитополучателя не били дадени обезпечения, а повишеният риск оскъпявал финансовия ресурс. Недопустимо било отнасянето на формирана съдебна практика по приложението на ЗЗД към правоотношения, възникнали по реда на ЗПК.

Моли се за отхвърляне на исковете. Претендират се разноски. 

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Страните не спорят, а и от писмените доказателства по делото се установява, че на 07.08.2018 г. са сключили договор за паричен заем ***** по който „Изи Асет Мениджмънт“ АД, в качеството му на кредитор, е предоставило на Р.П.Н., в качеството му на кредитополучател, кредит в размер на 1000 лева, който е следвало да бъде върнат в срок до 02.01.2019 г. с плащането на 21 седмични погасителни вноски. Не е спорно по делото, че ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на  чл. 9, ал. 4 ЗПК. Ето защо сключеният между страните договор е за потребителски кредит и за неговата валидност следва да се съобразят изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Относно липсата на преддоговорна информация:

Договорът за паричен заем е сключен в писмена форма, на хартиен носител, като размерът на шрифта не се установява да е по-малък от 12. В чл. 1, т. 1 от същия е признато сключването на договора на основание стандартен европейски формуляр, предоставен предварително на ищеца. Поради това съдът намира въведените в тази насока възражения за неоснователни.

Относно непосочването на условията за прилагане на лихвения процент и противоречието с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК:

Съгласно чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договор за потребителски кредит е недействителен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран - 40%. Липсва обаче разпоредба за условията за прилагането му. Липсва уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Т. е. не става ясно как е разпределян лихвеният процент във времето - върху цялата дължима главница или е съобразно поетапното й намаляване. Оттук не става ясно как е формирана възнаградителната лихва и защо възлиза на посочения в справката размер. Принципно при фиксирана лихва не се прилага изискването за предоставяне информация за последователността на разпределяне на вноските между различните неизплатени суми. Но това изискване е относимо към чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а не към чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която разпоредба се възразява да е нарушена. Без значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да са посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е изпълнено. В договора е посочен единствено размерът на лихвения процент. Никъде в договора не е отбелязан и какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителната лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да може да се направи проверка при какви условия /начини/ е приложен лихвеният процент и дали същият отговаря на посочения от кредитодателя фиксиран размер от 40 %. В този смисъл съдът намира, че действително е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която е императивна. Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Възраженията на ответника, че условията за прилагане следвали от самите разпоредби на ЗПК, не могат да бъдат споделени. В разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 от същия закон е предвидено изричното съдържание на договора и кредитодателят е длъжен да се съобрази императивните изисквания.

Предвид установената недействителност на правоотношението на това въведено основание, не е необходимо разглеждането на останалите.  

По разноските:

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата от 400 лева за д.т. и адв. възнаграждение.

Така мотивиран, съдът

Р Е Ш И:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Р.П.Н., ЕГН **********, с адрес: *** и „Изи Асет Мениджмънт“ АД*****, че сключеният между тях договор за паричен заем № *****от 07.08.2018 г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.

ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ******, да заплати на Р.П.Н., ЕГН **********, сумата от 400.00 лева– представляваща разноски по делото.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.           

 

СЪДИЯ :/п/

                       /Тоско Ангелов/

Вярно с оригинала.

Р.М.