Гражданско дело 5451/2019 - Решение - 17-07-2019

Решение по Гражданско дело 5451/2019г.

РЕШЕНИЕ

 

№ 3045                                      17.07.2019г.                      Град ПЛОВДИВ

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 Пловдивски районен съд                                          ХV граждански състав

 

На седемнадесети юли                           две хиляди и деветнадесета година

 

В  открито  заседание на единадесети юли 2019 г. в следния състав:

 

Председател: ДЕСИСЛАВА КАЦАРОВА

 

 

Секретар: Катя Янева

 

Като разгледа докладваното от СЪДИЯТА гражданско дело № 5451 по описа за  2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Обективно съединени искове с правно основание чл.55, ал.1, предложение 1 вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД.

В исковата молба ищецът С.М.Б., ЕГН **********,***, твърди, че между него в качеството му на кредитополучател и „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България" № 49, бл. 53Е, вх. В, ет.7, представлявано от С.Н., И.Г., О.Л.и Я.Ч., в качеството му на кредитодател, бил сключен договор за потребителски кредит № *******, по силата на който ищецът получил в заем 500 лева. Била договорена и възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната.

Към договора било сключено споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, изразяващи се в следното: приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит; възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; възможност за смяна на дата на падеж; улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. За предоставянето на т.нар. „допълнителни услуги" следвало да бъде допълнително заплатена сума.

Заявява, че договор за потребителски кредит № ******* е недействителен.

В нарушение чл.11, ал.1, т.9 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), в договора не са посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент. Освен това, тъй като клаузата за възнаградителна лихва е недействителна (нищожна) и от тук несъществуваща, поради противоречието й с добрите нрави, то практически не е изпълнено изискването на коментираната разпоредба, да бъде посочен размерът на лихвата по договора и начинът на нейното прилагане. Затова и с оглед разпоредбата на чл.22 ЗПК, процесният договор за потребителски кредит е недействителен.

В нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в договора не е посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и липсва каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същият, респ. общо дължимата сума по него. Нормата на §1, т.2 ДР ЗПК, определя, че тя представлява сбор от общия размер на кредита (отпусната в заем сума) и общите разходи по кредита. Последните са регламентирани в §1, т.1 ДР ЗПК и по своето същество представляват годишен процент на разходите (ГПР) (чл.19, ал.1 ЗПК). В ГПР, съгласно законовата дефиниция, се включва възнаградителната лихва и всички други разходи (такси, комисионни и пр.) свързани с кредита. В договора не се съдържат конкретните параметри на общата дължима сума. Липсата на тази яснота води до извод, че в договора няма разписани ясни правила, които да определят как се определя общата сума дължима от потребителя и от какви пера е съставена. Това означава, че договорът е недействителен с оглед разпоредбата на чл.22 ЗПК.

В договора не фигурира информацията по чл.11, ал.1, т.12 ЗПК - за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания. Липсата на тази информация съгласно чл.22 ЗПК е санкционирано с недействителността му.

Договорената възнаградителна лихва в договора е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредита, а за обезпечени - двукратния размер. В конкретния случай, възнаградителната лихва надвишава три пъти законната.

Клаузата за заплащане на възнаграждение за пакет допълнителни услуги противоречи на материалния закон и на разпоредбата начл.21,ал.1 ЗПК.

Възнаграждението не се дължи на основание чл.10а ЗПК. Касае се за „услуги", които са свързани с усвояване и управление на кредита. Усвояването е действие по договаряне и получаване на парични средства, а по управление - действия, свързани с изплащането на вече формираното задължения. От този вид са договорените в споразумението услуги. След като законът забранил изискването за заплащане на такси и комисионни за действия свързани с усвояване и управление на кредита, то възнаграждението за т.нар. „допълнителни услуги" не се дължи. Не се дължи и на основание чл.10а, ал.4 ЗПК, тъй като в договора няма конкретно описание на вида, размера и действието за което е начислено възнаграждението за т.нар. допълнителни услуги. Петте услуги в договора не са отграничени, като размер за всяка една и от тях и като действие.

Начисляването на възнаграждението за т.нар. „Пакет допълнителни услуги" по своето същество представлява разход по кредита по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК, с което се надвишава ограничението по чл.19, ал.4 ЗПК - ГПР не може да бъде по-голям от петкратния размер на законната лихва. В противен случай тази клауза е нищожна (чл.19, ал.5 ЗПК). Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява „общите разходи по кредита". Те са детайлно регламентирани в § 1, т. 1 ДР на ЗПК и включват освен всички такси, комисионни и др.под, но и разходи за допълнителни услуги свързани с договора за кредит. В допълнение, чл.19, ал.1 ЗПК допълва, че това са и комисионни и възнаграждения от всякакъв вид. Казано с други думи, възнаграждението за т.нар. „пакет за допълнителни услуги", прикрива разходи, които по своето същество са включени в ГПР. Това прикриване е санкционирано от разпоредбата на чл.21, ал.1 ЗПК, която разпорежда, че всякакви клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, са нищожни. В случая това е налице.

Заявява, че от изложеното до тук се установява, че клаузата за възнаградителна лихва и клаузата за заплащане на възнаграждение за пакет допълнителни услуги са нищожни на две групи основания - поради цялостна недействителност на договора и поради самостоятелното им противоречие на добрите нрави, материалния закон и нищожност поради заобикаляне на закона.

Предявява два осъдителни иска за връщане на недължимо платени суми по двете клаузи - за лихвата и за възнаграждение. Претенцията обаче обхваща недължимо платени суми по двете клаузи, които постъпили в патримониума на ответника, след като главницата (заемната сума) от 500 лева била покрита. Посочва в петитума на исковата молба размерът на двете претенции, като с поисканите доказателства заявява, че ще установи точният им размер.

На основание чл.127, ал.4 ГПК посочва банкова сметка ***************************************.

По повод на изложеното, моли съда да постанови решение, с което:

1.Осъди „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България" № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, да заплати на С.М.Б., ЕГН **********,***, сумата от 108,74 лева, платена при липса на основание по клаузата за възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № *******, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на исковата молба в съда до окончателното й изплащане.

2.Осъди „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ ' ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България " № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, да заплати на С.М.Б., ЕГН **********,***, сумата от 550,40 лева, платена при липса на основание по клаузата за възнаграждение за пакет допълнителни услуги по договор за потребителски кредит № *******, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на исковата молба в съда до окончателното й изплащане.

Претендира направените разноски.

Ангажирани са доказателства.

В дадения му срок ответникът е депозирал отговор на исковата молба. Оспорва предявения иск като неоснователен.

Признава, че с ищеца С.М.Б. има сключен договор за потребителски кредит (ДПК) № ******* от **** г., при следните параметри: размер на кредита - 500 лева, срок на кредита 11 месеца, размер на месечната вноска по кредита 55.34 лева, годишен лихвен процент 41.17%, годишен процент на разходите 49.91%, дата на погасяване - 25-ти ден от месеца, дължима сума по кредита - 608.74 лева.

При попълване на искането за отпускане на потребителски кредит, ищецът е заявил, че желае да се възползва от възможността за закупуване на пакет от допълнителни услуги (раздел IV „Допълнителни възможности за клиента", страница 2 от искане за отпускане на потребителски кредит). Впоследствие, към предоставения му стандартен европейски формуляр, на същия е предоставена и допълнителна преддоговорна информация, съдържаща информация, касаеща услугите, включени в пакета, в случай че ищецът пожелае да се възползва от него - размер на възнаграждението, дължимо при закупен пакет, размер на месечната вноска при закупен пакет, размер на общата дължима вноска по кредита и др.

Видно от предоставеното към настоящия отговор копие на споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, същият е пожелал неговото закупуване и е сключил, освен договора за потребителски кредит, и процесното споразумение, като възнаграждението по него възлиза на 550.44 лева, а дължимата сума е разсрочена във времето за улеснение на клиента, за срока на договора за кредит, като размерът на месечната вноска по споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги възлиза на 50.04 лева месечно. Така общата месечна сума, която ищецът се е съгласил да плаща, обективирана и в предоставения му погасителен план, възлиза на 105.38 лева, а общото задължение по договора и споразумението е в размер на 1159.18 лева. Ищецът е заплащал кредита със забава още от първата вноска, видно от представеното в настоящия отговор извлечение по сметка, като просрочието е достигало до 131 дни, след което е направил и предсрочно погасяване на кредита.

   В рамките на срока на договора за кредит, ищецът се възползвал от няколко от услугите, включени в пакета. Така, на първо място същият се е възползвал от услугата приоритетно разглеждане и отпускане на кредита - на **** г. ищецът е попълнил искането за предоставяне на потребителски кредит, а в рамките на същия работен ден искането е одобрено, договорът е сключен и поисканата сума е преведена по банковата сметка, посочена в договора.

В депозираната искова молба неоснователно се твърди, че клаузата на раздел VI „Параметри" от сключения от ищеца договор за потребителски кредит № ******* е нищожна поради това, че възнаградителната лихва противоречала на добрите нрави, тъй като размерът й надвишавал повече от три пъти законната лихва

На първо място, преценката дали определена клауза или договор противоречи или не на добрите нрави следва да се направи съобразявайки съдържанието на понятието "добри нрави". То следва да се търси в обективните морални категории, които са възприети в обществото, но които, обаче, поради своя социално-етичен характер не са скрепени със закон. Неведнъж ВКС е имал възможност да се произнесе относно съдържанието на понятието "добри нрави". Съгласно мотивите на Определение № 898 от 21.08.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4277/2008 г., 1г. о., ГК, това съдържание следва да се търси в обективните морални категории, които са възприети в обществото, но поради своя социално-етичен характер не са скрепени със закон. Не е вярно, че към датата на сключване на договора за кредит липсвали императивни разпоредби в закона по отношение размера на възнаградителната лихва, за да е оправдано търсене на съответствие на нейния размер с добрите нрави. Към момента на сключване на процесния договор е налице промяна в законодателството по отношение на договорите за потребителски кредит, която следва да бъде отчетена. С изменението на Закона за потребителския кредит, в сила от 23.07.2014 год., е въведен максимален размер на годишния процент на разходите, изразяващ общите разходи по кредита (включващи в себе си лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид) и който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, което е около 50%. Видно от приложения към исковата молба договор, определеният в раздел VI „Параметри" от същия годишен процент на разходите не надвишава императивното ограничение по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Този максимален процент на ГПР предполага лихвен процент от максимален размер също 50%, който надвишава размера на законната лихва, който се твърди, че е определен като максимален размер от добрите нрави в обществото. Да се приеме, че законодателно се налага максимален лихвен процент в противоречие на добрите нрави е абсурдно. Не може да е налице недействителност поради противоречие с добрите нрави за това, което е позволено от закона с императивна правна норма. От това следва логичният извод, че добрите нрави при лихвените равнища на небанковото финансово кредитиране не следва да е размерът на законната лихва, двукратния или трикратния размер на същата. Подобни доводи не кореспондират с промяната в законодателството по отношение на договорите за потребителски кредит, тъй като, най-малкото, тези решения са били постановявани преди същата да е била влязла в сила и съответно не е съобразена в техните мотиви. Съобразяването с твърдения, игнориращи законодателните промени от 2014 г., би довело до абсурдни изводи, свързани с недействителност на всички договори, сключвани от небанкови финансови институции, както и до несъответствие със законодателните изменения от юли 2014 г. Би довело до сключването на договори, непротиворечащи на закона, но пък противоречащи на добрите нрави, което е своеобразен правен абсурд.

Видно от съдържанието на договора е, че между страните е била договорена възнаградителна лихва, каквато е допустима съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК в размер на 41.17%. Това е възнаграждението за кредитора за предоставянето на известен капитал -парична сума и рискът, който поема да отпуска кредити без каквото и да било обезпечение и на рискови клиенти, без гаранция дали и кога ще успее да получи парите си обратно. Волята на страните е меродавна, само ако тя не надвишава най-високия, допустим от чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. А да се твърди, че клаузите в процесния договор, определящи възнаградителната лихва и годишният процент на разходите по кредита, следва да бъдат обвързани по размер с евентуалните вреди, които кредиторът би претърпял, е повече от абсурдно. Подобен подход най-малкото би бил неактуален съобразно измененията в ЗПК от 2014 г.

На следващо място и с оглед на горното счита, че ищецът е обосновал своите твърдения досежно недействителността на клаузата, определяща възнаградителната лихва, с наличието на съдебната практика, която, освен че е морално остаряла, е и неприложима в конкретния случай, доколкото, както вече беше посочено, с промяната в закона за потребителските кредити от 2014 г. законодателно бе въведена максимална граница за размера на годишния процент на разходите и съответно за размера на възнаградителната лихва, а именно 5 пъти размера на законната лихва, с което отпадна възможността размерът на същите да бъде преценяван съобразно съдебната практика. Порочна би била практиката да бъдат приложени механично съдебни решения, постановени преди повече от десет години. Ищецът е обосновал твърденията си със съдебна практика, която е постановявана по спорове, разглеждани между 2003 г. и 2010 г. Първо, същата не е задължителна такава, второ, част от цитираните съдебни решения са постановявани по реда на ГПК от 1952 г. /отм./, трето, налична е и съдебна практика в точно обратния на изложените в исковата молба твърдения смисъл: т.е. след като годишният процент на разходите включва общите разходи по кредита, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит (чл.19, ал.1 ЗПК), с приемането на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК се постави „рамка" по отношение на уговорките при потребителските кредити за размера на лихвите. Преди приемане на посочената норма, като критерий за действителност на уговорките за възнаградителна лихва са служели общо установените нравствено-етични правила на морала, или добрите нрави. Затова, при преценка нарушени ли са добрите нрави при уговорката за възнаградителна лихва към настоящия момент, меродавна е именно разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК с регламентираните в нея „рамки". Затова и уговорена възнаградителна лихва в размер на 41,17 % и ГПР - 49,91 %, не противоречи на добрите нрави с оглед изложените по-горе съображения. Напротив, тя е съобразена със законовите изисквания на чл.19, ал.4 ЗПК, с установените нравствено-етични правила на морала, като ограничаващи договорната свобода. Затова и възражението за нищожност на уговорката за възнаградителна лихва, като противоречаща на добрите нрави, е неоснователно. (така Решение № 1760/2018 г., постановено по гр.д. 18575/2018 г.. Ill граждански състав, PC - Пловдив, Решение № 210 от 29.10.2018 г., постановено по възз. търг. дело № 243/2018 г. по описа на ОС-Шумен; Решение № 271416 от 17.11.2017. гр.д. №2891/2016, СРС, I ГО, 32-ри състав; Решение от 17.01.2019 г., възз. гр.д. № 3825/2018 г., СГС; Решение № 487479 от 13.09.2018 г.. го. дело № 33611 /2015 г.. СРС, / ГО, 46-ти състав и др.)

С оглед на горното, счита, че определените в процесния договор за кредит размер на възнаградителната лихва, както и годишният процент на разходите, са допустими съгласно императивното изискване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Освен това счита обективираното в исковата молба твърдение на ищеца, че уговореният лихвен процент в размер на 41.17% е в противоречие на добрите нрави за неоснователно и поради това, че в българското действащо право, в отношенията между правните субекти действа принципът на свободно договаряне (чл. 9 от ЗЗД). Съгласно този принцип всеки е свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определя и се съгласява със съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. Тези три възможности, включени в понятието свободно договаряне, трябва да бъдат обезпечени от правния ред, тъй като те съставляват кръга на т. нар. волева автономия, която се предоставя на индивида за свободна инициатива. Тази свободна инициатива е ограничена единствено от императивното изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. С оглед на принципа за свобода на договаряне и по своя свободна воля страните са се съгласили да сключат договор за кредит с годишен лихвен процент от 41.17%. Кредитополучателят се е съгласил с тази цена на кредита на преддоговорния етап с получаването на стандартен европейски формуляр за сравняване на различни предложения, така и към момента на сключването на договора, когато отново е получил и стандартен европейски формуляр. Процесният договор за кредит е сключен при свободно волеобразуване от страна и на кредитора, и на длъжника, в исковата молба няма наведени твърдения или данни ищецът да е бил препятстван или принуден чрез сила да изрази своята воля, няма данни и за злоупотреба с неговите лични данни. Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. Добрите нрави са критерии там, където обществените отношения не са уредени с императивни правни норми. В този смисъл счита процесния договор за действителен (така Решение № 271416 от 17.11.2017 г.. постановено по гр.д. № 2891/2016 г., / ГО, 32-ри състав, СРС. потвърдено с Решение от 17.01.2019 г., постановено по в. гр. д. № 3825/2018 г., ГО, Ill възз. състав, СГС)

След като "добрите нрави" не е изрично дефинирано понятие, а преценката се прави във всеки конкретен случай, то и въвеждането на параметрите на добрите нрави от ищеца не може да бъде изведено по тълкувателен път, като при твърдение за нарушение на чл. 9 ЗЗД ищецът е следвало да посочи кои конкретно добри нрави са нарушени, каквото позоваване в настоящия случай липсва. Несериозно е да се твърди, че рискът при небанковите финансови институции е по-нисък в сравнение с банковите. Ноторно известен факт е, че паричният ресурс на небанковите институции е многократно по-скъп от този на банките с оглед на факта, че не могат да осъществяват влогонабиране. Ноторно известен е фактът, че лихвите при небанковите институции са по-високи с оглед риска, който поемат да отпуснат финансов ресурс на кредитополучатели, които не могат да получат такъв от банките поради различни съображения, водещи до ниска кредитоспособност. В процесния случай, кредиторът не е получил точно изпълнение на почти нито една погасителна вноска по процесния договор за кредит. Ищецът е плащал със забава всички погасително вноски, която забава стига до 131 дни, видно от приложеното към настоящия отговор извлечение по сметка.

В депозираната искова молба неоснователно се твърди, че сключеното от ищеца споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги към договора за потребителски кредит № ******* противоречи на чл. 10а, ал. 2 и 4 от Закона за потребителския кредит, както и на чл. 19, ал. 4 от същия закон.

1. Противоречие с и заобикаляне на чл. 19, ал. 4 от ЗПК

Счита, че не е налице твърдяното в исковата молба заобикаляне на закона. Това е така, тъй като заобикалянето на закона според чл. 26, ал. 1 ЗЗД е отделно основание за нищожност. Заобикаляне на закона е налице, когато законът установява забрана за постигане с определена сделка на даден правен резултат. Когато страната постига този резултат по друг начин, с друга сделка, която изрично не е забранена, но която води до забранения резултат, налице е заобикаляне на закона. За да има заобикаляне на закона, страните трябва да съзнават това, да искат една цел, която законът им забранява и за постигане на тази цел използват друга сделка, която не е забранена. Или, основанието има субективен елемент, т.е. за да заобиколи закона една сделка, е необходимо и двете страни по нея да имат съзнание за това. Така решение № 124 от 28.03.2006 а. по гр. д. № 518/2005 г., 1г. о. на ВКС. Същото разбиране е залегнало и в правната теория. Допълнителна особеност на заобикалянето на закона е, че страните използват една или повече сделки, за да постигнат резултат, който не е характерен за тези сделки и който е недопустим от закона, който обективен елемент също не е налице в процесния случай. В процесния случай страните са постигнали съгласие за сключване на споразумение, с което кредиторът се задължава да предостави на кредитополучателя определен набор от услуги, с които могат да се променят първоначално договорените падеж, размер на вноска и ежемесечно плащане на вноски, срещу възнаграждение за кредитора,  за  което задължение  ищецът се е задължил да отговаря.

 Субективният елемент на заобикалянето на закона като основание за нищожност също не е налице в процесния случай.

С оглед на гореизложеното, в конкретния случай не е налице фактическия състав на чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД. Страните по договора са имали за цел реализиране на процесната сделка, която не е забранена от ЗПК и са я осъществили по уредения в него начин. Следва да се посочи, че чл.10, 10а и чл.11 от ЗПК не установяват забрана за постигане на определен правен резултат, а регламентират задължителните изисквания, на които следва да отговаря формата и съдържанието на договора. Неспазването на залегналите в тези разпоредби изисквания биха довели до нищожност поради противоречие в закона - чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, но в случая при сключването па процесния договор тези изисквания са спазени (така Решение № 210 от 29.10.2018 г., постановено по възз.търг. дело № 243/2018 г. по описа на ОС - Шумен)

На следващо място, процесните клаузи не противоречат на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, нито пък я заобикалят.

•По идентичен казус на ответника наскоро се произнъл в мотивите си и Софийски районен съд, а впоследствие и Административен съд -София-град. С влязло в сила Решение № 309126 от 9.01.2018 г., постановено по НАХЛ № 19243/2018 г. по описа на СРС, 95-ти състав, потвърдено с Решение № 6308/01.11.2018 г., постановено по адм. дело № 5771/2018 г., по описа на Административен съд-София град, VII к.с, с което беше отменено по същество наказателно постановление на Комисията за защита на потребителите. Във описаната в процесното постановление фактическа обстановка, КЗП прие, че обстоятелството, че начинът на изчисляване на ГПР, без да се включва възнаграждението за избрания пакет от допълнителни услуги представлявало нарушение на разпоредбите на чл. 19, ал. 2 вр. ал. 1 ЗПК, което имало за резултат заобикаляне на законовото ограничение по отношение максимално допустимия размер на ГПР, определено в чл. 19, ал. 4 ЗПК.

•С Решение № 309126 от 9.01.2018 г., постановено по НАХД № 19243/2018 г. по описа на СРС, 95-ти състав, съдът приел, че „(...) в обхвата на общите разходи по кредита, които следва да се отчетат при формирането на ГПР, попадат разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато получаването на такива допълнителни услуги е задължително условие за сключването на договора за кредит /по аргумент от § 1, т. 1 от ДР на ЗПК/(...). Тоест дължимото по процесните допълнителни услуги възнаграждение се дължи от кредитополучателя отделно и независимо от цената на самия кредит, при което не представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 3. и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, респективно не следва да се включва при изчисляването на ГПР,"

•С Решение № 6308/01.11.2018 г., постановено по адм. дело № 5771/2018 г., по описа на Административен съд-София град, VII к.с, касационната инстанция потвърдила решението на районния съд, като приела изцяло за правилни мотивите на районния съд, а допълнително изложила и следното: „(...) допълните услуги по кредита са заявени като възможност, на базата на които кредитополучателят да се ползва с преференции, но не са задължително условие за отпускане на потребителския кредит, поради което правилно въззивният съд е определил, че не попадат под дефиницията на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК." Т.е. възнаграждението за закупения пакет от допълнителни услуги не следва да бъде включвано в изчисляването на ГПР, респективно и при изчисляване на възнаградителната лихва, която е част от този ГПР.

Чл. 19, ал. 1 от ЗПК гласи: „Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъе вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит". Законодателно е поставен знак за равенство между общите разходи по кредита и годишният процент на разходите, който представлява процентно изражение на същите тези разходи за потребителя. От систематичното тълкуване на изброяването кои разходи участват при изчислението на годишния процент на разходите (ГПР) следва изводът, че под израза „възнаграждения от всякакъв вид" законодателят има предвид възнагражденията, които кредиторът дължи на посредници и на доставчици на услуги, необходими за справки на кредитора при отпускането на кредита, като например Централен кредитен регистър, Национален осигурителен институт, Министерство на вътрешните работи и т.н. Т.е. възнагражденията от всякакъв вид са тези, които кредиторът заплаща, за да извърши необходимите проверки и оценки, за да отпусне един кредит, а не дължимите от потребителя на кредитора по сключени допълнителни споразумения, както неправилно ищецът е разтълкувал правната норма. Както се посочи, ГПР изразява процентно общите разходи по кредита. Т. 1. от Допълнителните разпоредби на ЗПК съдържа легална дефиниция на понятието общи разходи по кредита за потребителя. Това са „всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси." Разходите за потребителя за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, НЕ СА ВКЛЮЧЕНИ В ГПР, когато сключването на договора за допълнителна услуга не е задължително условие за получаването на кредита или за предоставянето му при предлаганите условия. В §22 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (Директива 2008/48/ЕО) е дадено следното разяснение: „Държавите-членки следва да останат свободни да запазят или въвеждат национални разпоредби, които забраняват на кредитора да изисква от потребителя във връзка с договора за кредит да открие банкова сметка, *** или да заплати разходите или таксите за такива банкови сметки или други допълнителни услуги. В държавите-членки, в които са позволени такива комбинирани предложения за сключване на договор, потребителите следва да бъдат информирани преди сключването на договора за кредит относно допълнителните услуги, които са задължителни за получаване на кредита или за получаването му при предлаганите условия." В процесния случай сключването на споразумение за предоставяне на допълнителни услуги не е задължително за отпускането на кредита или за отпускането му с предлаганите от кредитора параметри. Сключването на споразумение за предоставяне на допълнителни услуги е опционално, по избор на потребителя и зависи единствено от неговата воля дали желае искането му за кредит да бъде разгледано в най-кратки срокове, както и дали желае да има възможност да отлага плащане на вноски, да намалява размера на месечни вноски, да променя датата на падеж и да получава бързо и лесно допълнителни парични средства. Всяка една и всички тези услуги потребителят може да използва, ако пожелае да закупи и ако закупи такъв пакет. Пакетът от допълнителни услуги предоставя на потребителя право да получи услуги, които не са свързани с дейността на кредитора по кредитиране, а са свързани с необходимостта на потребителя и неговото конкретно житейско положение. Със закупуването на пакет от допълнителни услуги, потребителят си гарантира приоритетното разглеждане и отпускане на поискания кредит. Гарантира си, че при настъпване на неблагоприятни за него събития, той няма да изпадне в забава, а кредитът му да бъде обявен за предсрочно изискуем, а ще може да отложи плащането на определен брой вноски, така че да може да се фокусира върху стабилизирането на своята платежоспособност, а не върху утежняване на финансовото си състояние с невъзможността да плаща кредит и лихвите за забава по него. Гарантира си, че ако доходът му намалее, ще може да си намали размера на определен брой вноски – клиентът може да поиска от кредитора да му намали с до 75% размера на определен брой погасителни вноски. Гарантира си, че ако сменят датата на заплащане на месечното му възнаграждение, ще може да промени и падежната дата по кредита си, така че да е удобна за него. Гарантира си, че ако има необходимост от допълнителни парични средства, ще може да ги получи бързо и лесно, без да е необходимо да попъпва и представя купища документи. Всички тези възможности, които потребителят получава, съответно всички тези услуги, които кредиторът се задължава да му предостави със закупуването на пакета от допълнителни услуги, в никакъв случай не могат да се определят като задължителни и ерго като част от общите разходи по кредита. Очевидно, предоставените допълнителни услуги гарантират спокойствието на потребителя и възможността му да се справи с всяка неблагоприятна ситуация. Това, че пакетът от допълнителни услуги се закупува по избор на потребителя е видно и от това, че кредиторът предлага и реално отпуска кредити и без закупен такъв пакет, видно от приложените към отговора договори за кредит.

Съгласно § 12 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО договорите за продължително изпълнение за предоставяне на услуги или за доставка на стоки от един и същи вид, при които потребителят заплаща за тях през целия период на предоставянето им чрез вноски, могат значително да се различават по отношение на интересите на страните по договора и условията и изпълнението на сделките от договорите за кредит, които са обхванати от настоящата директива. Ето защо следва да се уточни, че такива договори не се смятат за договори за кредит за целите на настоящата директива. Такива видове договори включват например застрахователния договор, при който застраховката се заплаща чрез месечни вноски. Подобно уточнение е направено в чл. 9, ал. 1 от ЗПК, като законодателят е посочил, че договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

Съгласно т. 14 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) услуга е „всяка материална или интелектуална дейност, която се извършва по независим начин, предназначена е за друго лице и не е с основен предмет прехвърляне владение на вещ". От това правило се налага изводът, че споразумението за предоставяне на допълнителни услуги действително представлява услуги, в смисъл на дейности, които ще се извършат по повод на договора за кредит в полза на друго лице - кредитополучателя. Съгласно съдебната практика с договора за предоставяне на услуга изпълнителят поема задължение да извърши конкретни действия, срещу дължимо от възложителя възнаграждение, като тези действия обикновено са фактически, а не правни. Доколкото втората част от определението за договор за потребителски кредит по чл.9, ал.1 от ЗПК предоставя известна свобода за кредитора да предоставя допълнителни услуги, които са извадени от договора за потребителски кредит, то законодателно е допустимо уговарянето на такива. В процесния случай ищецът дължи възнаграждение на кредитора по сключеното споразумение за предоставяне на допълнителни услуги за това, че се е възползвал от първата услуга от пакета -приоритетно разглеждане на искането за отпускане на кредит и за възможността (опцията) ищецът във всеки един момент да поиска извършването на някоя или на всички останали услуги. В този смисъл кредиторът не знае дали и кога ще има искане от потребителя и съответно за коя услуга. Възнаграждението не е цената на услугите, а е дължимо за наличието им, за възможността (опцията) ищецът да поиска промяна в договора му за кредит. Предлаганите допълнителни услуги не са пряко свързани с договора за кредит, а са по повод на същия. С оглед на гореизложеното, споразумението за предоставяне на допълнителни услуги, първо, не е пряко свързано с договора за кредит, тъй като такъв може да съществува в правния мир и без договорените допълнителни услуги; второ, сключването на споразумението е в резултат на свободната воля и индивидуално желание на ищеца; трето, сключването на споразумението не е задължително условие за отпускане на кредит, поради които обстоятелства законодателят е извадил разходите за такива допълнителни услуги от общите разходи по кредита. Гореизложените съображения обосновават и извода, че не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Възнаграждението по сключеното споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги не представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 и т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за потребителския кредит, поради което не се подчинява на предвидените императивни изисквания за максимално допустим размер, а исковата претенция на това основание е неоснователна.

2. Противоречие на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК

Съгласно клаузата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В конкретния случай възнаграждението за избран и закупен пакет от допълнителни услуги, определено в клауза VI от договор за потребителски кредит № *******, не би могло да бъде отнесено към тази хипотеза. Изследвайки същността на дейностите по усвояване и управление на кредити и внимателната преценка дали възнаграждението, дължимо по клауза VI от договора, следва да бъде приобщено към този тип дейности водят недвусмислено до извода, че неоснователно би било да се твърди, че допълнителните услуги, предоставени със закупения от ищеца пакет, са свързани с усвояване и управление на кредита, за които действия кредиторът не може да изисква плащане. Предлаганите в пакет допълнителни услуги включват приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на дата на падеж, улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Съгласно т. 14 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) услуга е „всяка материална или интелектуална дейност, която се извършва по независим начин, предназначена е за друго лице и не е с основен предмет прехвърляне владение на вещ." От това правило се налага изводът, че описаните по-горе възможности за потребителя представляват услуги, в смисъл на дейности, които ще се извършат по повод на сключения договор за кредит в полза на друго лице - кредитополучателя. Съгласно съдебната практика с договора за предоставяне на услуга изпълнителят поема задължение да извърши конкретни действия, срещу дължимо от възложителя възнаграждение, като тези действия обикновено са фактически, а не правни. Доколкото втората част от определението за договор за потребителски кредит по чл.9, ал.1 от ЗПК предоставя известна свобода за кредитора да предоставя допълнителни услуги, които са извадени от договора за потребителски кредит, то законодателно е допустимо уговарянето на такива. В процесния случай ищецът дължи възнаграждение на кредитора по сключеното споразумение за предоставяне на допълнителни услуги за това, че се е възползвал от първата услуга от пакета - приоритетно разглеждане на искането за отпускане на кредит. Счита, а и видно от чл. 15 от общите условия, че всички предпоставки за упражняването на закупените допълнителни услуги са ясно и точно описани - така например за отлагането на плащането на вноски е посочено колко вноски могат да бъдат отложени, какви документи следва да се представят, какви причини следва да обосноват, могат ли да се упражняват без да се сочи причина и да се представя документ (какъвто е процесният случай) и кога могат да се упражнят с оглед на евентуално допусната забава в плащанията от страна на потребителя. Естествено е, че кредиторът следва да провери дали поискалият отлагане на вноски потребител е спазил предварително уговорените условия с оглед на равнопоставеността между всички клиенти на кредитора, които са поискали и закупили пакет от допълнителни услуги. Никъде обаче не е предвидено, а и процесният случай го доказва, че кредиторът би могъл да откаже заявената от потребител допълнителна услуга, ако са спазени предварително договорените условия. При промяната на падежна дата единственото условие за упражняването на това право е да бъде заявено от страна на потребителя и естествено поради промяната на вече договорения погасителен план, в който са посочени падежите на всяка една вноска, следва да бъде подписано допълнително споразумение с нов погасителен план, което обаче по никакъв начин не би могло да бъде разбирано като необходимост от одобрение на кредитора.

При определяне на същността на договор за потребителски кредит по чл. 9, ал.1 от ЗПК, е предоставена свобода на кредитора да предоставя допълнителни услуги, различни от отпускането на кредит, като тази свобода е ограничена от правилото на чп. 10а, ал. 2 ЗПК. Чл.10а, ал. 2 ЗПК забранява на кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В мотивите към законопроекта за изменение и допълнение на ЗПК в частта, касаеща тези такси, е посочено, че „се забранява на банките да събират някои видове такси и комисионни, за които се приема, че са част от дейността на банката по предоставяне на кредита, а именно - такси и комисионни за действия усвояване на кредит, както и за неговото управление". Таксата за усвояване на кредит представлява сума, която се заплаща от потребителя за това, че му е отпусната заемна сума и същата е налична по сметката му. Същата е дължима към момента на отпускането на кредита и обикновено се прихваща от размера на отпусната главница. Очевидно възнаграждението за нито една от посочените по-горе допълнителни услуги не се дължи за предоставената наличност по посочената от ищецът в договора за потребителски кредит банкова сметка. ******** разходи на банката по управлението на кредита и обикновено е процент от главницата. Т.е. таксите по усвояване и управление на кредита представляват разходите на кредитора заради това, че отпуска един потребителски кредит, те са част от самата дейност по кредитиране и които разходи следва да са включени в цената на самия кредитен продукт. Поради това, че са свързани със самата дейност по кредитиране, същите бяха забранени с промените в ЗПК, влезли в сила от 23.07.2014 г., каквито са и мотивите към закона за изменение и допълнение на ЗПК. Възнаграждението, което се дължи за поискания и закупения от ищеца пакет от допълнителни услуги, по никакъв начин не може да се възприеме като такса за дейност, свързана с усвояването и управлението на кредита. Това е така формално, защото възнаграждението в случай на поискан и закупен пакет от допълнителни услуги не е еднократно при извършване на действието, каквато е семантиката на забранените с правната норма такси. На второ място, допълнителните услуги, които кредиторът е предоставил на ищеца и които е включил в пакет, дават възможности на ищеца да извършва едностранна промяна на погасителния план по кредита си, а не представляват възнаграждение за кредитора за извършени неизбежни административни действия по кредита. На следващо място, пакетът от допълнителни услуги предоставя на ищеца право да получи услуги, които не са свързани с дейността на кредитора по отпускане на кредити, а са свързани с желанието, нуждата и конкретното финансово съетояние на ищеца. Със закупуването на пакет от допълнителни услуги, ищецът си е гарантирал приоритетното разглеждане и отпускане на поискания кредит, което означава, че ищецът си е гарантирал получаването на бързо крайно становище по искането му за кредит и е получил такова - в рамките на два работни дни искането е одобрено, договорът е сключен и поисканата сума е преведена по банковата сметка, посочена в договора. Тази услуга не представлява такса за усвояване или за управление на кредита. Тя е предоставена по избор и по искане на ищеца. Сходни по смисъл такси се събират от банките към днешна дата, които обаче не подлежат на преценка от страна на потребителя. Така например „Юробанк България" АД изисква заплащане на такса за разглеждане на искане за кредит - в зависимост от исканата сума, дължима на два етапа -10 лева при кандидатстване за кредит (10 лева допълнително при избрана опция за експресно разглеждане на искането за кредит), останалата част от сумата - при усвояване на кредит (10 лева допълнително при избрана опция за експресно разглеждане на искането за кредит). „Първа инвестиционна банка" АД изисква заплащане на такса за разглеждане на кредит в размер на 25 лева. „Банка ДСК" ЕАД също изисква заплащане на такса за разглеждане на искането на кредит.

С оглед на гореизложеното и видно от практиките на пазара, разглеждането на искането за кредит не е дейност, за която е забранено събирането на такса по смисъла на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. ПРОФИ КРЕДИТ България ЕООД предоставя на потребителите си възможност да закупят пакет от допълнителни услуги, в случай че потребителят желае искането му за кредит да бъде разгледано в най-кратки срокове, както и в случай че желае да извършва промяна в погасителния си план само при изразено желание от негова страна. Така закупувайки пакет от допълнителни услуги, ищецът си е гарантирал и допълнително, че при настъпване на неблагоприятни за него събития, той няма да изпадне в забава и да дължи лихви за забава, а ще може да отложи плащането на 4 вноски, така че да може да се фокусира върху стабилизирането на своята платежоспособност, а не върху утежняване на финансовото си състояние с невъзможността да плаща кредит и лихвите за забава по него. Гарантирал си е, че ако доходът му намалее, ще може да си намали размера на 4 други вноски - ищецът може да поиска от кредитора да му намали с до 75% размера на погасителната вноска. Гарантирал си е, че, например, ако сменят датата на изплащане на месечното му възнаграждение, ще може да промени и падежната дата по кредита си, така че да е удобна за него. Гарантирал си е, че ако има необходимост от допълнителни парични средства, ще може да ги получи бързо и лесно, без да е необходимо да попълва и представя отново купища документи. Гореизложените представляват своеобразии възможности за едностранна - по желание на ищеца - промяна на погасителния план по договора му за кредит, от която, видно от приложените към настоящия отговор документи, същият нееднократно се е възползвал.

В заключение, всички тези възможности, които ищецът е получил, съответно всички тези услуги, които кредиторът му е предоставил и се е задължил да му предоставя за в бъдеще със закупуването на пакета от допълнителни услуги, в никакъв случай не могат да се приемат като действия по усвояване и управление на кредита, каквото е неоснователното твърдение на ищеца, като считам, че не е налице нарушение по чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.

3. Противоречие на чл. 10а. ал. 4 от ЗПК

На следващо място, счита, че не е налице противоречие и с разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК поради това, че в Договор за потребителски кредит № ******* не били посочени видът, размерът и действието, за което било начислено   възнаграждението   за   допълнителните   услуги. С подписването на Договор за потребителски кредит /ДПК/ № ******* ищецът се е съгласил, че неразделна част от договора са Общи условия към ДПК, като е декларирал, че се е запознал с тяхното съдържание и ги приема, видно както от т. А от процесния договор, така и от положения от ищеца подпис на всяка страница от Общите условия. Съгласно чл. 3.4. от приетите и подписани от ищеца Общи условия „кредиторът подписва и подпечатва ДПК и неговите приложения, като погасителен план, общи условия (ОУ) и споразумение за предоставяне на допълнителни услуги, ако такова е сключено". В процесния случай такова споразумение е сключено, във връзка и като неразделна част от Договор за потребителски кредит (ДПК) № *******. В чл. 10а, ал. 1 от ЗПК е изрично предвидена възможността кредитор по договор за потребителски кредит да предлага на потребителите-кредитополучатели допълнителни услуги, за които да събира допълнителни такси, като ЗПК не предвижда каквито и да е ограничения относно начина, по който да бъдат предлагани и допълнителни услуги - дали поотделно или като пакети от услуги.

За да бъде законосъобразно предлагането на допълнителни услуги, е достатъчно кредиторът да предостави информация на потребителите за допълнителните услуги и за разходите, свързани с тях, което условие ответното дружество е изпълнило, видно от приложените към настоящия отговор общи условия както и в текста на допълнителна преддоговорна информация по Стандартния европейски формуляр (СЕФ) за преддоговорна информация, предоставени и подписани собственоръчно от ищеца в настоящото производство.

С оглед на горното следва изводът, че видът на действието, за което се дължи възнаграждение, е уговорен в общите условия и в допълнителното споразумение, и двете неразделна част от договора. Видът и действието са приоритетно разглеждане и изплащане, отлагане на определен брой вноски, намаляване на определен брой вноски, смяна на дата на падеж, улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Размерът също е уговорен в договора - дължимото възнаграждение за предоставените допълнителни услуги.

Счита, че по този начин безусловно се индивидуализира точното описание на вида, размера и действието, за което се събират такси и/или комисионни в Споразумението, неразделна част от ДПК. На основание чл. 78, ал. 5 ГПК прави и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, в случай че същото надвишава минималния размер, определен съобразно изискванията на Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения. Въз основа на гореизложените съображения относно основателността на иска, моли съда да отхвърли изцяло предявените от ищеца С.М.Б. искове като неоснователни и недоказани.

Моли да му се присъдят направените съдебни и деловодни разноски по делото, включително и за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 (триста) лева на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с Наредбата за заплащането на правната помощ за изготвянето на настоящия отговор.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и като взе предвид доводите и съображенията на страните, намира за установено следното:

Не се спори между страните, а и от приложения по делото договор за потребителски кредит „Профи кредит Стандарт“, се установява, че на ****г. е сключен договор за потребителски кредит № ******* между ищеца в качеството на кредитополучател и ответника в качеството на кредитор.

 

 

 

 

От текста на попълнената бланка е видно, че позиция VІ съдържа параметрите на искания кредит и те са както следва: сума на кредита-500 лв., срок на кредита- 11 месеца, размер на вноската 55,34 лв. и дата на плащане на вноската 25 ден на месеца, ГПР 49,91%, ГЛП 41,17%. Посочено е и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги 550,44лв., като размерът на вноската по този пакет е в размер на 50,04лв.

В същата тази позиция е записано, че общо дължимото по кредита е 1159,18 лв. 

 

 

 

Не се спори, че този договор е подписан от ищеца.

 

 

 

 

В исковата молба е наведено съображение за недействителност на договора поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в договора не била посочена общата сума, дължима от потребителя, като не били посочени нейните конкретни параметри. Съгласно разпоредбата на параграф 1, т. 2 ДР на ЗПК, общата сума, дължима от потребителя, е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя, а общ разход по кредита, според т. 1 ДР на ЗПК, са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая в позиция VІ от договора е посочен лихвен процент на ден – 0,11 %, годишен лихвен процент – 41,17%, а годишният процент на разходите на кредита е 49,91 %. Общата сума, дължима от заемателя, е 608,74 лв., а ведно с възнаграждение за допълнителни услуги – 1159,18лв. Липсва обаче яснота относно конкретните параметри на общо дължимата сума. Не е ясен размерът на възнаградителната лихва, дължима по договора, както и годишният процент на разходите. Не става ясно разликата от 49,91 % между ГПР и лихвения процент по заема какви разходи на кредитора покрива.

Възражението на ищеца за непосочване на условията за прилагане на лихвения процент и противоречието с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, съдът намира също за основателно. Съгласно чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в договора е посочено, че годишният лихвен процент е 41,17 %. Липсва обаче уговорка за условията за прилагането му. Липсва уточнение на базата, върху основа на която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Т. е. не става ясно как е разпределен лихвеният процент във времето - върху цялата дължима главница или е съобразно поетапното й намаляване. Оттук не става ясно как е формирана възнаградителната лихва и защо възлиза на претендирания размер. Действително, при фиксирана лихва не се прилага изискването за предоставяне информация за последователността на разпределяне на вноските между различните неизплатени суми, но това изискване е относимо към чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а не към чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която разпоредба ищецът твърди, че е нарушена. Ирелевантно е дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да са посочени условията /начините/ за прилагането му или поне от цялостното съдържание на договора и погасителния план към него да може непротиворечиво и без съмнение да се изведе какъв е начинът на начисляване на лихвения процент съобразно главницата по договора. Това изискване не е изпълнено от ищеца. В договора е посочен единствено размерът на лихвения процент. Нито в договора, нито в погасителния план към него, има отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителната лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да може да се установи при какви условия /начини/ е приложен лихвеният процент и дали същият отговаря на посочения от кредитодателя фиксиран размер от 41,17 %. В този смисъл съдът намира, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която е императивна.

Към датата на сключване на процесния договор са приети разпоредбите на ал.4 и ал.5 на чл. 19 от ЗПК, в сила от 23.07.2014 г., според които годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, а клаузите в договори, надвишаващи този размер, се считат нищожни.

Договорената между страните годишна лихва в размер 41,17 % и ГПР от 49,87%, като последният не надхвърля петкратно размерa на законната такава за времето на сключване на договора от 10,00 %, при определения от БНБ основен лихвен процент /0%/ и 10 пункта надбавка.

Не се възприема възражението на ищеца, че договорът е недействителен на специалното основание по чл.22 вр. с чл.11, ал.1, т.12 от Закона за потребителския кредит. Заемното правоотношение с източник потребителски паричен кредит се формирало от две неразделни части – договор по чл.11, ал.1 от ЗПК и общи условия по чл.5, ал.4 и чл.11, ал.2 от ЗПК. Договорът има императивно определено съдържание, като липсата на конкретни реквизити в него го правели недействителен/нищожен/. Единият от тези липсващи в договора реквизити била информацията по чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК, поради което договорът бил нищожен на основание чл.22 от ЗПК. В т.7.3.1 от ОУ било записано това право на кредитополучателя, но същественото било, че то липсва в договора, каквото било изискването на закона.

Сочените съображения не се възприемат от съда, тъй като общите условия се явяват неразделна част от договора, като с предоставянето на посочената информация в общите условия потребителят се явява информиран относно правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания; погасителният план посочва дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи. За този извод съдът съобрази текста на договора буква "А" – „Декларации“, съгласно който неразделна част от настоящия договор са общите условия към договора за физически лица, които са предадени при подписването на настоящия договор и с които клиента е запознат и ги приема. Изрично е вписано, че клиентът внимателно е запознат със съдържанието на тези Общи условия преди подписването на договора за кредит, няма забележки към тях и се задължава да ги спазва като неразделна част от договора. Към договора са приложени и общите условия.

Основателно се явява възражението на ищеца обаче, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. чл. 10а, ал.2 ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Нормата е в сила от 23.07.2014 г. и се явява приложима в процесния случай. Нито законът, нито договорът и общите условия дават легално определение на понятието "управление на кредита", но изхождайки от общоприетия му смисъл, както и от целта на самия закон, както и това какво е основното право на заемодателя по договора за кредит, съдът намира, че то следва да се схваща като дейност, извършвана от заемодателя по фактическото реализиране на задължението по договора за кредит, дейност за събиране и осчетоводяване на вземането и събиране на информация за движението на сумите по сметката на заемополучателя, проследяване на постъпленията и други подобни дейности, свързани с обслужването на задължението и събирането на вземането. Като се има предвид това, следва да се приеме, че и таксата за допълнителни услуги е такава по управление на кредита, без значение е, че е наименувана по този начин. От представеното споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги не се установява конкретното съдържание на вида, размера и действието, за което е начислено допълнителното възнаграждение, като единствено за услугата приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит е посочено, че е в размер на 15% от общото възнаграждение. Липсва посочване в договора, споразумението или общите условия на конкретно договорените допълнителни услуги, както и дължимото възнаграждение за всяка от тях. Съгласно разпоредбата на чл.10а, ал.4 от ЗПК, видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит, което в случая не е налице.

Съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК, по смисъла на този закон "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. В този смисъл посоченото допълнително възнаграждение се явява нищожно поради противоречие с императивни правни норми, поради което се явява недължимо.

От друга страна, включването на допълнителното възнаграждение по своя характер представлява допълнително плащане, дължимо от ищеца, като същото се отразява и на ГПР, макар формално да не е включено в него. При преценка съответствието на спорната договорна клауза с императивните правила в закона, следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен – към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта. Така към сключване на договора размерът на законната лихва е 10,00 %. Следователно, уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 41,17 % годишно е повече от четирикратно по-висок от размера на законната лихва. Предвид уговаряне и на допълнително възнаграждение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, съдът намира, че уговорката противоречи на императивна правна норма и се явява нищожна, тъй като ГПР надхвърля петкратния размер на законната лихва. Посочените клаузи от процесния договор нарушават принципа на справедливост и създават условия за неоснователно обогатяване на ответника.

Именно с посоченото допълнително възнаграждение ГПР надхвърля петкратния размер на законната лихва, поради което и в тази част договорът се явява нищожен на основание чл.21, ал.1 от ЗПК - поради противоречие с императивна правна норма.

Предвид заплащане на посочените суми в полза на кредитора, то за ищеца възниква правото на връщане на даденото при начална липса на основание.

При посочените данни и на основание чл. 22 ЗПК съдът намира, че процесният договор за кредит е недействителен на две основания – поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 22 от Закона за потребителския кредит (в редакцията му в ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.), когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Ответникът признава, че е получил сумата от 108,74лв. – възнаградителна лихва и 550,40лв. – възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги.

При така установените факти, се налага изводът, че ищецът е изплатил по процесния договор в полза на дружеството – кредитодател процесните суми. Ето защо на възстановяване подлежат именно сумата от 108,74лв. – възнаградителна лихва и 550,40лв. – възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги.

Ето защо съдът намира, че обективно съединените искове се явяват основателни и следва да се уважат в пълния претендиран размер. Главниците следва да се присъдят наред със законната лихва от датата на предявяване на исковете до окончателното изплащане на сумите.

Ищецът претендира разноски, като същите се констатираха в размер на 105лв., от които 100лв. за държавна такса и 5лв. за издадено на ищеца съдебно удостоверение.

Досежно претенцията на ищеца за присъждане на адвокатско възнаграждение на адв.Б., съдът намира същата за основателна, като на същия ще се присъди сумата от 600 лв., на основание чл.38, ал.2 от ЗА.

Ответникът претендира разноски, но предвид изхода на делото, такива не следва да му бъдат присъдени.

 

Мотивиран от горното, съдът

 

                                    Р     Е     Ш     И :

 

ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл.53е, вх.В, ДА ЗАПЛАТИ на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, на С.М.Б., ЕГН **********,***, сумата от 108,74 лева / сто и осем лева и 74ст./, платена при начална липса на основание поради недействителност на клаузата за възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № *******, сключен на ***** г., както и сумата от 550,40 лева / петстотин и петдесет лева и 40ст./, платена при начална липса на основание поради недействителност на клаузата за възнаграждение за пакет допълнителни услуги по договор за потребителски кредит № *******, сключен на **** г.,  ведно със законната лихва върху главниците от датата на предявяване на исковата молба в съда – 08.04.2019 г., до окончателното им изплащане на сумите, както и сумата от 105 лева /сто и пет лева/ - разноски по производството.

ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл.53е, вх.В, ДА ЗАПЛАТИ на адв. Д.Г.Б., с личен № *********, с адрес гр.****, ул.“*****“ № ****, сумата от 600 лв./шестстотин лева/ - адвокатско възнаграждение, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.

 

Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Пловдивския окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.

                                               

 

                                       

                                        РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/ Десислава Кацарова

 

Вярно с оригинала!

КЯ