Гражданско дело 20144/2018 - Решение - 12-07-2019

Решение по Гражданско дело 20144/2018г.

 

                                   Р Е Ш Е Н И Е  2963

 

                                      гр. Пловдив, 12.07.2019 г.

 

                                       В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, ХХII състав, в публично съдебно заседание на пети юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

                                   РАЙОНЕН СЪДИЯ:  ЛЮДМИЛА МИТРЕВА

 

при секретаря Лиляна Шаламанова, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 20144 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.439, вр. с чл.124, ал.1 ГПК.

Образувано е по искова молба от М.З.З. срещу „Кредит инкасо Инвестмънт БГ“ ЕАД, с която е предявен отрицателен установителен иск за признаване за установено между страните, че ищецът не дължи на ответника следните суми: 325.56 лева – главница по договор за потребителски заем *** от ***г., 76.82 лева – възнаградителна лихва за периода от 08.05.2010 г. до 04.02.2011 г., 44.72 лева – мораторна лихва от 03.09.2010 г. до 21.12.2011 г., по изпълнителен лист издаден по ч.гр.д. № ***г. по описа на ПРС, въз основа на който е образувано изп.д. № ***г. по описа на ***.

В исковата молба се твърди, че посочените вземания са погасени по давност, тъй като по изп.дело не са извършвани принудителни действия за период от 2 години. Твърди се, че последното изпълнително действие е от *** г., като до *** г. не са извършвани принудителни действия и е настъпило прекратяване на изпълнителното дело по силата на закона и всички последващи изпълнителни действия са били ненадлежни. Въпреки прекратяване на изпълнително дело на 09.09.2015 г. е постъпила молба от „Кредит инкасо Инвестмънт БГ“ ЕАД с искане за конституиране като взискател, доколкото е придобил вземането предмет на изпълнение по силата на договор за цесия. В молбата не били направени искания за предприемане на изпълнителни действия. Едва на 06.02.2018 г. е наложен запор на банковата сметка на ищеца в ЦКБ. Твърди, че вземанията за главница са погасени по давност на 16.06.2017 г., а вземанията за лихви на 16.06.2015 г.

Претендират се разноски.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответното дружество, с което оспорва иска като неоснователен. Конкретно посочва изпълнителните действия, извършени в хода на изпълнителното делото, с които счита, че давността е прекъсвана, както и че не е настъпило прекратяване на изп.д. по силата на закона. Иска се отхвърляне на претенцията и присъждане на разноски

Пловдивският районен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е отрицателен установителен иск с правна квалификация чл.439, вр. с чл.124, ал.1 ГПК.

В тежест на ищеца е да установи, че срещу него е издаден изпълнителен лист за посочените суми, че ответното дружество се е легитимирало като кредитор за процесните вземания, както и да докаже твърдените от него положителни факти, в т.ч. правопогасителното си възражение – че е изтекла предвидената в закона погасителна давност за остатъка от дължимата главница. В тежест на ответника е да докаже съществуването на задължението, респ. спирането или прекъсването на предвидения в закона давностен срок. Ответникът следва да докаже също, че е надлежен кредитор по задължението, наличието на облигационно отношение между ищеца и цедента и прехвърлянето на вземането с договор за цесия.

Между страните не се спори, че е издаден изп. лист по ч. гр. д. № № *** г. по описа на ПРС в полза на „БНП Париба Пърсънал Файненс“ ЕАД срещу М.З.З. въз основа на издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за вземания по договор за предоставяне на потребителски заем от ***г. сключен „БНП Париба Пърсънал Файненс“ ЕАД, които са прехвърлени с договор за цесия от на ответника “Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД, както и, че е образувано въз основа на процесния изпълнителния лист, изп. дело № ***г. по описа на ***.

Спорът по делото се свежда до това изтекла ли е предвидената в закона погасителна давност по отношение на процесните вземания.

Предвид обстоятелство, че вземането по делото произтича от договор за кредит е приложима разпоредбата на чл.110 ЗЗД за общата 5-годишна погасителна давност за главницата и кратка 3-годишна давност за лихвите. В този смисъл Решение №261/12.07.2011г. по гр.д. №795/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., Решение №28/05.04.2012г. по гр.д. №523/2011г. на ВКС, ГК, III г.о, Решение №161/08.02.2016 по дело №1153/2014 на ВКС, ТК, II т.о.

 В исковата молба не са изложени твърдения давността за вземането да е изтекла преди образуване на изпълнителното производство, поради което съдът следва да обсъди  спирането и прекъсването на давността от момента на образуване на изпълнителното производство.

Съгласно чл.116 б. „в” ЗЗД и разясненията, дадени в мотивите по т.10 от ТР№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, давността се прекъсва от предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. В цитираното тълкувателно решение примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността, както и действията, с които давността не се прекъсва.

В тази връзка съдът следва да обсъди възражението на ответника, че в случая са неприложими постановките на цитираното Тълкувателно решение, доколкото същото е постановено след образуване на изпълнителното производство, поради  което следвало да се приложи Постановление № 3 от 18.11.1980 г. на Пленума на ВС, съгласно което в изпълнителното производство давност не тече.

Съдът счита това възражение за неоснователно, доколкото счита, че Тълкувателното решение следва да бъде съобразено и неговите постановки имат действие по отношение на висящите към момента на постановяването му изпълнителни производства, какъвто е настоящия случай. В този смисъл Решение № 45/30.03.2017 г. по дело № 61273/2016 г. на ВКС, IV ГО, каквото становище е застъпено и в цитираното от ответника Решение № 170 от 17.09.2018 г. по гр.д. № 2382/2017 г. IV ГО на ВКС.

С оглед изложеното и по арг. от чл.115 ЗЗД с образуване на изпълнителното производство не е спряла да тече погасителната давност.

Съдът приема, предвид разясненията, дадени в мотивите по т.10 от ТР№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, че първото изпълнително действие, довело до прекъсване на давността е подадената молба от 23.05.2012 г. на „БНП Париба Пърсънал Файненс“ ЕАД /л.86/ за образуване на *** № ***г. по описа на *** срещу ищеца, доколкото в нея кредиторът е възложил на *** по реда на чл.18 ЗЧСИ извършване на всички изпълнителни действия.

Следващите изпълнителни действия, които съдът приема, че прекъсват давността е налагането на запор на сметка на ищцата в „Българо-американска кредитна банка“ АД от 16.06.2012 г., връчен на третото задължено лице на 20.06.2012 г. /л.104-105/.

Следващото изпълнително действие, което съдът приема, че е от естеството си да прекъсне погасителната давност на вземането е на 25.08.2015 г. с подаване на молба от “Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД за конституирането му като взискател, поради прехвърляне на вземането /л.117/. В тази връзка е безспорно между страните, че процесното вземане е прехвърлено на ответника с договор за цесия, което се установява и от приложения по делото договор за цесия. Като съдът приема, че ищецът – длъжник е уведомен за цесията в хода на исковото производство, от надлежно упълномощения за това цесионер /л.36-47/, което уведомление следва да бъде съобразено по реда на чл.233, ал.2 ГПК.

В периода от 20.06.2012 г. до 25.08.2015 г. не са предприемани действия по изпълнението.

Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, по силата на закона, изпълнението се счита за прекратено, когато в продължение на две години взискателят не поиска извършване на изпълнителни действия, без за това да е необходимо изрично постановление на съдебния изпълнител. Прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция” настъпва по силата на закона чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановлението си вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това, тъй като този акт има само декларативен, а не конститутивен ефект. Прекратяването на изпълнителното производство става по право.

В настоящият случай, съдът намира, че считано от 21.06.2014 г. изпълнително производство е прекратено по силата на закона – чл.433, ал.1, т.8 ГПК.

В този случай новата давност започва да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. Каквото и да е основанието за прекратяване на изпълнителното производство, всички предприети по него изпълнителни действия се обезсилват по право /с изключение на изпълнителните действия, изграждащи тези изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са придобили права и редовността на извършените от трети задължени лица плащания/, а изпълнителните действия предприети след прекратяването не могат да доведат до прекъсване на давността. В този смисъл т.10 от ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС.

С оглед изложеното съдът намира, че считано от 20.06.2012 г., когато е извършено последното валидно изпълнително действие по изпълнителното производство срещу ищцата, е започнала да тече нова погасителна давност, която безпрепятствено е изтекла на 20.06.2017 г. /включително/ за главницата и на 20.06.2015 г. – за лихвите, без да е спирана и прекъсвана и вземането по издадения изпълнителен лист и заповед за изпълнение е погасено по давност.

С оглед изложеното съдът намира, че иска е основателен и следва да бъде уважен.

По отговорността за разноски:

С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК право на разноски се пораждат само за ищеца, който е направил своевременно искане в тази насока и е представил списък по чл.80 ГПК. Ищецът доказа следните разноски 400 лева – адвокатско възнаграждение и 50 лева – държавна такса.

По възражението за прекомерност на ответника, същото е направено своевременно, още с отговора на исковата молба. Съдът намира, същото за основателно, доколкото делото не е с фактическа и правна сложност, по същото изпълнително дело е водено и друго исково производство, предвид което съдът намира, че следва да бъде присъдено възнаграждение в определения минимум, съгласно Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждение, а именно 300 лева, на основани чл.78, ал.5 ГПК, вр. с чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата, при интерес до 1000 лева. Общо разноски за ищеца 350 лева, които следва да му бъдат присъдени.

Така мотивиран, Пловдивският районен съд

 

                                                          Р Е Ш И:

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че М.З.З., ЕГН **********, НЕ ДЪЛЖИ на „Кредит инкасо инвестмънтс БГ” ЕАД, ЕИК 202423225, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Панчо Владигеров“ № 21, сумата в размер на 325.56 лева – главница по договор за потребителски заем от ***г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, 76.82 лева – възнаградителна лихва за периода от 08.05.2010 г. до 04.02.2011 г., 44.72 лева – мораторна лихва от 03.09.2010 г. до 21.12.2011 г., по изпълнителен лист, издаден по ч.гр.д. № ***г. по описа на ПРС, въз основа на който е образувано изп.д. № ***г. по описа на *** и вземанията по който са прехвърлени на Кредит инкасо инвестмънтс БГ” ЕАД, с договор за цесия от 15.05.2015 г., като погасени по давност.

ОСЪЖДА Кредит инкасо инвестмънтс БГ” ЕАД, ЕИК 202423225, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Панчо Владигеров“ № 21 да заплати на М.З.З., ЕГН ********** сумата в размер на 350 лева – разноски в производството.

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Пловдивския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

                                                                        РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/

Вярно с оригинала.

ЛШ