Гражданско дело 18276/2018 - Решение - 29-07-2019

Решение по Гражданско дело 18276/2018г.

 

 

 

 

 

                                          Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

  3214                             29.07.2019 година                                  град Пловдив

 

                                      В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на единадесети април две хиляди и деветнадесета година, в състав:      

                                                         РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА

                                                               

при участието на секретаря Малина Петрова,

като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 18276 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Съдът е сезиран с искова молба на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК 203670940 против Г.Д.М., ЕГН **********, с която са предявени обективно съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11, т.7, т.11, чл. 33 ЗПК, вр. с чл. 92, чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

 

Ищецът твърди, че на 17.10.2016 г. между ответника и трето лице – кредитор „Изи Асет Мениджмънт” АД бил сключен договор за паричен заем № ..., при общи условия и спазване на ЗПК, с предоставена сума от 900 лева, платима ведно с договорна лихва от 173,10 лева в срок до 13.08.2017 г. на 10 вноски.

Ответникът следвало в 3 – дневен срок да предостави обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция. Поради неизпълнение, била начислена неустойка от 1001,10 лева. Поради неизпълнение на задълженията в срок, било начислено и обезщетение за забава.

Ответникът платил сума от 535 лева, с която били погасени части от неустойката, такса разходи в размер на 45 лева, договорна лихва и главница.

С приложение № … към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., вземанията били прехвърлени от кредитора на ищеца, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Длъжникът бил уведомен, а следвало да се счита за такъв и с получаване на приложенията към ИМ в хода на процеса.

Поради липсата на погасяване, била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 7417/15.08.2018 г. по ч.гр.д.№ 12405/2018  г. по описа на ПРС, II бр. състав, за следните суми: 742,80 лева – главница; 115,68 лева – договорна лихва за периода 15.01.2017 г. – 13.08.2017 г.; 725,72 лева – неустойка за периода 15.01.2017 г. – 13.08.2017 г.; 91,19 лева - обезщетение за забава за периода 16.01.2017 г. – 01.08.2018 г. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК постъпило възражение за недължимост, при което възникнал правен интерес от предявяване на настоящите искове. Моли се за уважаването им, ведно със законната лихва върху главницата от 01.08.2018 г. до погасяването. Претендират се разноските в заповедното и настоящото производство.

 

В срока по чл. 131 ГПК ответникът не е подал писмен отговор.  

 

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

 

По допустимостта:

Видно от приложеното ч. гр. д. № 12405/2018  г. по описа на ПРС, II бр. състав, вземанията по настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Възражението за недължимост е подадено в срока по чл. 414, ал.2 ГПК и исковете, по които е образуван настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

 

По същество:

От договора за паричен заем от 17.10.2016 г. /л.6-9/ се установява наличието на съглашение за предоставяне на парична сума от 900 лева, с която следвало да се погаси старо задължение по друг договор до размера от 553,84 лева, а разликата да бъде предадена – чл.3, ал.1 и ал. 2. Договорът е реален /чл.240 ЗЗД/, счита се сключен от момента на получаването й. Последното се установява от отразеното в чл.3, ал. 2 от договора /имащ характер на разписка/. Документът носи подпис за ответника, като не е оспорен откъм авторство /в преклузивния за това срок по чл. 131 ГПК, съгл. чл. 193, ал. 1 ГПК/.

„Изи Асет Мениджмънт“ АД е финансова институции по смисъла на чл.3, ал. 1, т. 3 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на  чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Съобразно чл. 2, т.2-8 от договора, заетата сума следвало да бъде върната на 10 вноски, всяка от по 107,31 лева, на посочени падежи. Упоменат е фиксиран годишен лихвен процент – 40,00%, ГПР – 49,02 % и обща сума за връщане – 1073,10 лева. Няма погасителен план и размер на възнаградителната лихва, както и разпределение на вноските по задължения.

От рамковия договор за цесия от 16.11.2010 г. и приложение ..към него /л.13-18, в което под № 39 фигурира вземането към ответника/ се установява, че между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Агенция за събиране на вземания“ ООД /чийто правоприемник е „АСВ” ЕАД/ е сключен договор за цесия, по силата на който ищецът е придобил вземанията по договора за заем. Такава възможност е предвидена изрично в чл. 10 от последния, за което е налице съгласие на насрещната страна, дадено с подписване на контракта.

Съобразно чл. 2.3 от договора за цесия, цесионерът е придобил вземанията за главници, ведно с натрупаните към момента на прехвърлянето лихви, привилегии и обезпечения. Следователно, установява се, че ищецът е кредитор относно непогасените задължения по заемното правоотношение.

Прието е уведомително писмо от цедента „Изи Асет Мениджмънт“ АД /л. 19/, адресирано до длъжника, но невръчено. Той следва да се счита редовно уведомен за сключването й, тъй като е узнал за цесията в хода на процеса, с получаване на приложените към исковата молба документи. Това е факт, настъпил в рамките на производството, който е от значение за спорното право и на основание чл. 235, ал.3 ГПК, следва да бъде съобразен при решаване на делото /трайна съдебна практика - Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на, ІІ т. о. на ВКС, Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и Решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о./. Предвид изложеното, съдът приема, че ответникът е надлежно уведомен за цесията.

 

Относно действителността на договора:

Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/. Съдът следи служебно и при незаявено основание за нищожност на договора, когато: 1./ е нарушена норма, предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства; 2./ е относимо до формата /външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/; 3./ е налице противоречие с добрите нрави /в т.см. - Решение № 229/21.01.2013 год. по т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о. на ВКС; т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС и др/; 4./ е налице неравноправна клауза.

Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК /приложим към процесното правоотношение/- въз основа на договор за потребителски кредит, кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора.

След неговия анализ, съдът констатира съществени нарушения.

Не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, т.к. не са упоменати - условията за прилагането на лихвения процент; индекс или референтен лихвен процент; не е регламентиран и размерът на „печалбата на кредитора” /възнаградителна лихва/, като не е посочено каква част от месечната погасителна вноска представлява главница и каква - лихва. Не е ясно по какъв начин е определен размерът на общата дължима сума от 1073,10 лева и какви вземания се включват в нея. Тези пропуски сами по себе си са достатъчни, за да се приеме, че договорът е недействителен.

На следващо място, съгласно чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа условията за издължаване, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.

Процесният договор съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, но в същия не е посочена последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми. Видно е същественото нарушение на изискванията на чл. 11 ЗПК.

Съгласно договора, за заемополучателя възниква задължението да плати предоставената главница и лихва, а при определени условия - неустойка за непредоставяне на обезпечение, както и различни други лихви и такси. При това положение, за да е изпълнено изискването на закона, следва да бъде посочено по ясен и разбираем за потребителя начин разпределението погасителната вноска между различните дължими суми, както и последователността, в която същите ще се погасяват, което в случая не е сторено. Също така – самата информация е най - обща, не отговаря на изискването да е разбираема и недвусмислена и с нея не се конкретизира какво точно се включва в размера на месечната вноска като части от отделни вземания. Потребителят не е известен за начина на плащане, за което е представена справка – извлечение от системата на кредитора за о.с.з. /л.41/.

Констатира се неизпълнение и на задължението по чл. 11, ал.1, т.12 ЗПК, т.к. описаната в него информация следва да бъде обективирана в съдържанието на договора, което не е сторено.

Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал.1, т.7 – 9, договорът е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото сключване.

С оглед изложеното, съдът приема, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т. 9, 11 и 12 ЗПК, поради което договорът за паричен заем е недействителен. За разлика от унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при констатиране се позовава на същата в мотивите при обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник би следвало да дължи връщане само на чистата стойност по заема, но не и лихви или други разходи.

Принципно не е имало спор, че по заема са платени 535 лева, съгл. справката. Тъй като други суми освен главница не са дължими, плащането следва да я погасява до този размер, т.е. неплатено би следвало да остава само главно задължение от 365 лева. Тази сума обаче не може да бъде установена за дължима, тъй като би се стигнало до подмяна на основанието на вземането.

Исковете по чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК следва да са идентични по основание, размер и период на претенциите в заповедното производство. След като договорът е недействителен, съдът не би могъл да признае дължимостта на главницата до този размер на това основание. Разпоредбата на чл. 23 ЗПК е аналогична на тази по чл. 34 ЗЗД и се базира на института на неоснователното обогатяване – при липсата на основание или при отпаднало основание, всеки дължи да върне това, което е получил. В случая, сумите се претендират на договорно основание като изпълнение с оглед действителен договор за заем, за което е била издадена и заповедта за изпълнение, а не на основание  чл. 23 ЗПК, като дадено по недействително правоотношение. Поради това и искът за главница не може да бъде уважен до посочения размер – в този смисъл трайна съдебна практика - Решение № 187/21.05.2015 г. на ПАС по в.т.д. № 193/2015 г.; Решение № 1215/12.10.2018 г. на ПОС по в.гр.д. № 1416/2018 г.; Решение № 1435/ 20.11.2017 г. на ПОС по в.гр.д. № 2283/2017 г.; Решение № 242/18.02.2016 г. на ПОС по в.гр.д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. на ПОС по в.гр.д. № 2355/2016 г.; Решение № 628/19.05.2017 г. на ПОС по в. гр. д. № 872/2017 г.

Съдът е длъжен да даде защита на нарушеното материално право в рамките и по начина поискани от ищеца – като се произнесе дължими ли са претендираните суми на основание договорното правоотношение. В противен случай, би постановил недопустим краен акт /подобни хипотези напр. - Решение № 47/31.05.2017 г. по т.д. № 721/2016 г. на I т.о., ВКС; Решение № 107/31.05.2013 г. по т.д. № 443/2012 г. на II т.о., ВКС; Решение № 234/27.12.2013 г. по т.д. № 1181/2013 г. на II т.о., ВКС и др./.

Предявените искове следва да бъдат отхвърлени изцяло.

 

За пълнота – искът за неустойка е неоснователен и, тъй като клаузата за дължимостта й е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.

Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи служебно.

Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.

Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. В случая, страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключване на договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка /чл. 4, ал.2/ в размер по – висок от заетата сума – 1001,10 лева.

Така, както е уговорена, неустойката е предназначена единствено да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума. От съдържанието на чл.4, ал.2 от договора е видно, че размерът на неустойката представлява над 100 % от заемната сума. Предвидено е предварително, че неустойката ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска. Такава клауза изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за нея. Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечаване на главното задължение. Т.е. и санкционната функция е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума с над двоен размер, което е в контраст с всякакви разумни граници на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя драстично нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/.

При изготвянето на доклада по делото, съдът е указал на ищеца, че е негова доказателствената тежест да установи валидността на клаузата за неустойка. У ищеца лежат и неблагоприятните последици от непровеждането на доказване относно този факт.

Тъй като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при сключване на договора, не е налице валидно неустоечно съглашение и според чл. 26, ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие. Нищожността на клаузата е пречка за възникване на задължение по нея. И на това основание, сумата е недължима.

Предвид всичко изложено, исковете са неоснователни и ще бъдат отхвърлени.

По отговорността за разноски:

С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на ответника на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, който не е направил искане и няма доказателства да е сторил такива, поради което и не му се присъждат.

Така мотивиран, съдът                                   

                                                        Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ предявените от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК 203670940 против Г.Д.М., ЕГН ********** искове за признаване за установена в отношенията между страните дължимостта на следните суми: 742,80 лева – главница по договор за паричен заем № ... ..., сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД, вземанията по който са прехвърлени с приложение …. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. на „Агенция за събиране на вземания” ООД /чийто правоприемник е „Агенция за събиране на вземания” ЕАД/; 115,68 лева – договорна лихва за периода 15.01.2017 г. – 13.08.2017 г.; 725,72 лева – неустойка за периода 15.01.2017 г. – 13.08.2017 г.; 91,19 лева - обезщетение за забава за периода 16.01.2017 г. – 01.08.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 01.08.2018 г. до окончателното погасяване, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 7417/15.08.2018 г. по ч.гр.д.№ 12405/2018  г. по описа на ПРС, II бр. състав.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

                                                                     РАЙОНЕН СЪДИЯ :п

ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!

МП