Гражданско дело 13553/2018 - Решение - 02-07-2019

Решение по Гражданско дело 13553/2018г.

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

                                                     

 

 

№ 2742                  02.07.2019 година                град Пловдив

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVIII - ти граждански състав, в публично заседание на единадесети юли две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ СТОЯНОВ

 

при участието на секретаря Радка Цекова,

като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 13553 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация по чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 240 ЗЗД във връзка чл. 86 ЗЗД, във вр. с чл. 99 ЗЗД.  

Ищецът „Кредитреформ България“ ЕООД, ЕИК 831030580, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Шандор Петьофи“ № 10 е предявил против К.К.К., ЕГН **********,***, искове за осъждане на ответника да заплати сумата от 350 лева - главница по  Договор за предоставяне на кредит от разстояние № № ***от 20.07.2015 г., както и сумата от 87,29 лева – наказателна лихва за периода 20.08.2015 г. – 31.01.2018 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба – 20.08.2018 г. до окончателното й изплащане

В исковата молба ищецът сочи, че на 20.07.2015 г. между „4финанс“ ЕООД, опериращо на пазара на финансови услуги под търговската си марка „Вивус“ и ответникът е сключен Договор за кредит № ***по реда на чл. 6 от ЗПФУР, от разстояние въз основа на подробна информация, достъпна на уеб адрес: www.vivus.bg. На същия адрес били публикувани и общите условия за предоставяне на кредит от разстояние, които кредитополучателят трябва да приеме, както и Стандартен европейски формуляр с цялата преддоговорна информация, с която трябва да бъде запознат, спазвайки изискванията на чл. 8 от ЗПФУР. След подаване на заявката, проект на договора за кредит бил предоставен на кредитополучателя на интернет страницата на „Вивус“. Кредитополучателят подписал договора чрез натискане бутона „Подпиши“. В резултат на така описаната процедура между страните бил сключен договор за кредит и на ответника била предоставена сумата от 350 лв., която той се задължил да върне в срок до 19.08.2015 г. Поради това, че договорът бил първи между страните лихви и такси по него не се начислявали. С настъпване на падежа по договора – 19.08.2015 г. кредитополучателят не погасява дължимите суми и изпада в забава. Съгласно договора и Общите условия „Вивус“ започва да начислява наказателна лихва чрез надбавяне на основния лихвен процент, определен от БНБ към договорния лихвен процент върху неизплатената сума за периода на просрочието. „Вивус“ изпращат три броя напомнителни писма на ответника с информация за просрочения кредит, които се таксуват по 10 лв. всяко т.е. 30 лв. - такси, отписани за събиране. На 01.02.2018 г. „4финанс“ ЕООД, в качеството си на цедент, сключва с „Кредитреформ България“ ЕООД, в качеството си на цесионер, Договор за прехвърляне на вземания № ****/01.02.2018г., по силата на който цедентът прехвърля на цесионера вземанията по Договор за кредит № ****, както следва: 350 лева – главница, 439,53 лева – наказателна лихва за периода 20.08.2015 г. – 31.01.2018 г., 30 лева – отписани такси за събиране /3 броя изпратени писма/. „Кредитреформ България“ ЕООД изпраща уведомление за цесията чрез препоръчана пратка посредством „Български пощи“ ЕАД, която е върната с отметка „Преместен“.    

Предвид изложеното се моли за постановяване на решение, с което ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 350 лева - главница по  Договор за предоставяне на кредит от разстояние № № ***от 20.07.2015 г., както и сумата от 87,29 лева – наказателна лихва за периода 20.08.2015 г. – 31.01.2018 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба – 20.08.2018 г. до окончателното й изплащане. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът, чрез назначения му особен представител е подал писмен отговор на исковата молба.

Твърди, че съгласно чл. 18 от ЗПФУР в тежест на доставчика на финансови услуги от разстояние е да докаже: че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на потребителя; че е спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2; че е получил съгласието на потребителя за сключването на договора и съгласието за неговото изпълнение през периода през който потребителят има право да се откаже от сключения договор; предоставянето на преддоговорна информация и т.н. Твърди, че представените от ищеца доказателства не доказват по безспорен начин, че ответникът е взел реално от „Изипей“ сумата от 350 лева, а не се е отказал от нея, каквото право има в 14 дневен срок. При предоставянето на кредити /финансови услуги/ от разстояние се прилагат нормите на ЗЗП /чл. 143-148а/. Ищецът е длъжен да представи доказателства по смисъла на чл. 147а от ЗЗП, като представените от него не доказват изложените в обстоятелствената част факти и твърдения. Твърди, че голословни са твърденията за трикратното уведомяване /напомняне/ на ответника, като претенцията за заплащане на сумата от 30 лева за тези три писма е неоснователна и недоказана. Освен това противоречи на нормата на чл. 17 от ЗПФУР, където е посочено, че комуникацията не може да бъде за сметка на потребителя. Твърди, че уведомяването на длъжника за цедираното вземане към друг кредитор също не е надлежно. В представения договор за кредит ответникът е посочил като постоянен адрес:*** и като „Текущ“: гр. П.****. Следователно длъжникът по сключения договор изобщо не е търсен там където живее понастоящем и към момента на сключване на договора. Той не се е преместил след това, а е живял на посочения адрес още тогава. Сочи също така, че съгласно чл. 99 ЗЗД не новият /цесионерът/, а предишният кредитор /цедентът/ е длъжен да уведоми длъжника за цесията. Това прехвърляне има действие спрямо длъжника и спрямо трети лица от деня, в който бъде съобщено на последния от предишния кредитор /цедента/, като видно от представените доказателства, не цедентът, а цесионерът е изпратил уведомителното писмо до кредитора.

Прави се възражение и за изтекла погасителна давност, като се твърди, че искът е предявен след изтичане на давностния срок по чл. 111 от ЗЗД. 

 

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за кредит № ****/ 20.07.2015 г. „4финанс“ ЕООД е предоставил на ответника потребителски кредит в размер на 350 лева, за срок от 30 дни, като сумата е преведена чрез „Изипей“. Договорът е сключен по реда на предоставянето на финансови услуги от разстояние, а като писмени доказателства по делото са представени договора, общите условия към него и разписката за извършения превод на сумата.

С договор за цесия от 01.02.2018 г. „4финанс“ ЕООД е прехвърлило на ищеца вземането по кредита, като видно от приложението, процесният кредит е включен като част от цедираните договори.

Представени са потвърждение за извършената цесия, пълномощно за нея, както и уведомление до длъжника, върнато в цялост като „непотърсена“ пратка.

При така установената по делото фактическа обстановка, съдът от правна страна намира следното:

Ищецът се явява активно легитимиран кредитор на ответника, закупил вземането спрямо него с договор за цесия. Без значение е обстоятелството, че уведомителното писмо е изготвено от ищеца- „Кредитреформ България“ ЕООД, а не от заемателя по кредита- „4финанс“ ЕООД. Действително по смисъла на чл. 99 ал. 4 от ЗЗД прехвърлянето на вземането спрямо длъжника има действие от деня, когато то му е съобщено от предишния кредитор. Не съществува обаче законова пречка уведомяването да се направи и от новия кредитор, когато той е изрично овластен за това (както е станало тук- пълномощно от лист 26), доколкото не се касае за лично и незаместимо действие. Обстоятелството, че в закона е въведено изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено от цедента, не означава, че то не е валидно, ако е било направено от упълномощено от този цедент лице, действащ по негово пълномощие. По делото е представено такова пълномощно, с което „Кредитреформ България“ ЕООД е било овластено от „4финанс“ ЕООД да уведоми от името на последния всички длъжници по договорите за кредит за това, че вземанията са прехвърлени на друг кредитор. В този смисъл съобщението, извършено от цесионера, действащ като пълномощник на цедента, е правно валидно, действително и поражда правните си последици. Уведомителното писмо е изпратено на постоянния адрес на длъжника, който е посочен в договора, като в чл. 17.6. от общите условия е предвидено, че кореспонденцията до страните се изпраща на адресите им за контакт, посочени в договора. Изпратеното уведомително писмо на постоянния адрес на кредитополучателя е върнато в цялост, като видно от обратната разписка, пратката не е била потърсена от получателя. Няма данни за друг регистриран от лицето адрес, а в случай, че действително ответникът е пребивавал на друго място, той е следвало да уведоми кредитора за промяната в адреса си. В противен случай известието, изпратено до адреса за кореспонденция, за който липсва уведомяване, че вече е променен, се счита за валидно връчено след изпращането му. От страна на финансовата институция са били предприети необходимите действия за уведомяване на длъжника и само неговото поведение е причината за неполучаването на писмото. Кредиторът не следва да търпи неблагоприятни последици от неизпълнение на договорните задълженията на длъжника, поради което изцяло в тежест на последния е да понесе риска от своето бездействие по информиране на другата страна за променения си адрес, ако това е било действително така. В този смисъл ответникът не се освобождава от отговорност спрямо новия кредитор, който е изпратил уведомлението за цесия на адреса за кореспонденция по договора и неполучаването на писмото там е изцяло по вина на длъжника. Нещо повече, няма доказателства по делото, че длъжникът е извършил плащане на процесните суми на стария кредитор, за да се освободи от отговорност, като по този начин целта на закона, свързана със съобщаването за прехвърленото вземане, е изпълнена, а длъжникът- защитен, ако евентуално е престирал на ненадлежния кредитор. От всичко изложено дотук, в конкретния случай се налага еднопосочният извод за това, че цесията е валидно противопоставима на ответника и тя легитимира ищеца като надлежен кредитор на дълга по кредита, който има правото да претендира търсените суми в качество на цесионер.

Освен това изходящото от цедента (или упълномощения цесионер) уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК при разглеждане на иска на цесионера срещу длъжника /виж решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о./. Действително, назначеният от съда особен представител на ответника притежава особено процесуално качество да защитава интересите на длъжника в хода на съдебното производство, но до конституирането му се е стигнало след като съдът е приел, че съобщението до ответника е редовно връчено. Установената в нормата на чл. 47, ал. 5 от ГПК фикция, съгласно която съобщението се смята за връчено с изтичането на срока за получаването му от канцеларията на съда или общината, се прилага, когато ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, но при всички положения в тази хипотеза съобщението и книжата до ответника се смятат за редовно връчени. Съгласно чл. 47, ал. 5 ГПК при връчване на съдебни книжа чрез залепване на уведомление ответникът се счита призован и уведомен за образуваното срещу него производство с изтичането на предвидения в чл. 47, ал. 2 ГПК двуседмичен срок и неявяването му в съда в рамките на този срок за получаване на книжата. Затова и по силата на визираната разпоредба в процесния случай преписите от исковата молба с приложенията към нея, в частност изявлението, обективирано в уведомителното писмо за извършената цесия, се презумира да са получени от ответника, а не от назначения му особен представител. Уведомлението, представено с исковата молба на ищеца-цесионер и достигнало до ответника с извършеното по реда на чл. 47 ГПК връчване на съдебните книжа, съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Следователно от датата на връчване исковата молба и приложенията на ответника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК е изпълнена разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД и извършеното прехвърляне на вземането е съобщено на длъжника. Следва  да се посочи само за пълнота, че актуалната съдебна практика стига по-далеч, като намира, че уведомяването за настъпила предсрочна изискуемост /уведомяването за прехвърляне на вземането/ може да се съобщи редовно и на назначения по делото особен представител /виж решение № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на I т. о. на ВКС/.

В уведомление за прехвърляне на вземания от 05,02,2018 г.  е посочен цедентът, цесионерът, датата на договора за цесия, индивидуализирано е и правоотношението вземанията, по което са прехвърлени на „Кредитреформ България“ ЕООД. Ето защо съдът намира, че най-късно в хода на настоящия процес по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК ответникът е редовно уведомен за извършената цесия. Оттук  ищецът е материалноправно легитимиран да претендира всички вземания въз основа на договор за кредит № ****/ 20.07.2015 г.  срещу ответника, тъй като последният дължи да престира на него, а не на стария кредитор.

Ето защо, съдът приема, че ищецът е материалноправно легитимиран да претендира всички вземания по договора за паричен заем.

В случая между ответника и „4 финанс“ ЕООД е сключен договор за паричен заем от разстояние по реда на ЗПФУР, където е предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние. Според чл. 18 ал. 2 от ЗПФУР за доказване на електронни изявления, отправени съгласно този закон, се прилага Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ).

 По делото са представени доказателства, че е постигнато съгласие между страните, чрез договаряне, осъществено  посредством средства за комуникация  от разстояние. Комуникацията между страните е осъществена посредством електронната страница на кредитора, на която кредитополучателя е подал искане за получаване на кредит, предоставена е необходимата информация и лицето се е съгласило да получи заем.

За този тип кредити се прилагат общите изисквания на ЗПК, според чл. 10 от който договорът трябва да е сключен в писмена форма на хартиен или друг носител. По делото са налице електронни записи, от които се установява по безспорен начин, че волеизявленията на страните са насочени към сключване на договора, като е спазено изискването за съхраняването му на траен носител. Електронен документ е електронно изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде възпроизвеждано, като писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ.

Според съдебната практика (решение № 70/ 19.02.2014 г. на ВКС по гр. дело № 868/ 2012 г., IV г. о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК), електронното изявление се счита за подписано при условията на чл. 13 ал. 1 ЗЕДЕУУ - за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство. Когато е създаден подписан електронен документ, неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписаният писмен документ, а ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението (чл. 180 ГПК). Ответникът се е съгласила да получи изявлението в електронна форма и той е направил такова като страна по представения договор. В достатъчна степен представените по делото електронни документи  съдържат  индивидуализиращи белези  и данни,  установяващи по категоричен начин кой е техният автор, какво е тяхното съдържание  и каква е била целта да бъдат отправени.  За да е налице валиден договор сключен от разстояние, е необходимо електронните документи да съдържат електронни изявления на двете страни,  отправени една до друга, изразяващи волята си за сключване на договора, който да е представен на хартиен носител. Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му, нито пък сочи до липсата на такъв. Съгласно чл. 184 ал. 1, изречение първо от ГПК, той се представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната.

Горните съображения са достатъчни, за да се приеме, че договорът за кредит е сключен във валидна електронна форма, съгласно изискванията на специалния закон. Доколкото се касае за вид заем, който по своята характеристика е реален договор, за да е действително съглашението, трябва реално да е предадена съответната сума на заемателя. С представената към исковата молба разписка за извършено плащане се установява, че в полза на ответницата на 20.07.2015 г. чрез системата „Изипей“ е преведена сумата от 350 лева. В документа заемателят е индивидуализиран с три имена и ЕГН, а като основание за превода е посочен номерът на договора за кредит. Именно в условията на същия е записано, че сумата ще бъде получена от лицето чрез системата „Изипей“, като точно преводното нареждане удостоверява изпълнението на задълженията на кредитодателя. В тази връзка не е необходимо документът да носи подпис на ответника, а е достатъчно само наличието на разписката, от която се установява превеждането на сумата според уговореното.

Редовно възникналото заемно правоотношение валидно обвързва страните и поражда своите правни последици, като с подписване на договора ответникът се е съгласил с всички негови клаузи. Съглашението е било предмет на индивидуално договаряне, т.е. то е израз на общата воля на страните, които именно по този начин те са уредили отношенията си. Заемателят се е съгласил с тези условия, включително и с общите условия към кредита, приел ги е подписвайки договора, а и предварително още към момента на сключването е бил наясно с крайната сума, която ще дължи по отпуснатия му заем. Доколкото е безспорно от събраните доказателства, че ответникът не е погасил главницата по договора, която обаче се е задължил да върне в пълен размер, то претенцията се явява основателна, защото е налице валидно и изискуемо парично вземане, което е останало дължимо и неплатено.

Ответникът не е предложи изпълнение в уговорения срок и е изпаднал в забава. За срока на забавата той държи заплащането на обезщетение върху главното вземане. От заключението на съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните, което съдът кредитира като компетентно и обективно дадено, се установява, че размерът на наказателната лихва е 85,93 лв. за периода от 20,08,2015 г. до 31,01,2018 г. Ето защо предявеният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен до размер от 85,93 лв. и отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 87,29 лв.

Досежно възраженията в отговора за изтекла давност по отношение на вземането по кредита, следва да се отбележи, че те са неоснователни. Действително в нормата на чл. 111 буква „в” от ЗЗД е предвидено, че с изтичане на тригодишна давност се погасяват вземания за наем, лихви и други периодични плащания. По делото обаче не може да се приеме, че е налице хипотеза на периодично плащане, защото такова ще има, когато по естеството си плащането има периодичен характер. При договора за заем (какъвто е конкретният) принципно има едно неделимо плащане, като дори и страните да са уговорили сумата по кредита да се плаща по погасителен план, разсрочена на вноски, всяка дължима на различна дата, това не превръща тези вноски в периодични плащания. Касае се за частични плащания по договора, като кредиторът се е съгласил по този начин да приеме изпълнение от длъжника си- на части, а не наведнъж. Оттук- няма да е приложима кратката 3- годишна давност, ако дългът е разсрочен, защото това не представлява периодично плащане на повтарящо се еднородно задължение по смисъла на цитирания по- горе законов текст. В настоящия случай обаче дори няма уговорено разсрочено плащане, като заемната сума се дължи наведнъж на падежа, поради което изискуемостта настъпва с датата, на която е трябвало да се върне дълга- 19.08.2015 г. Исковата молба е подадена по пощата с клеймо от дата 17.08.2018 г., поради което от момента на настъпване на изискуемостта до този на предявяване на исковата претенция, въобще не е изтекла нито кратката тригодишна, която е приложима за акцесорното вземане за лихва, нито общата петгодишна давност, приложима за главницата, за да се приеме, че са налице основания в тази връзка за отхвърляне на иска.

         По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски имат и двете страни. На основание чл. 78, ал.1 ГПК  ищецът има право на разноски пропорционално на уважената част от исковете. Същият е доказал заплащането на държавна такса в размер на 100 лв., депозит за особен представител – 300 и адвокатско възнаграждение в размер на 360 лв. с ДДС. Общият размер на разноските на ищеца за исковото производство възлизат на  760 лева, като по съразмерност следва да му бъдат присъдени 757,64 лева. На ответника не следва да се присъждат разноски, тъй като такива не са направени.

 

Така мотивиран, съдът

 

 

Р Е Ш И:

 

        

ОСЪЖДА К.К.К., ЕГН **********,***, да заплати на „Кредитреформ България“ ЕООД, ЕИК: 831030580, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Шандор Петьофи” № 10, сумата от 350 лева, дължима по Договор за предоставяне на кредит от разстояние №  ***от 20.07.2015 г , сключен с „4финанс“ ЕООД, прехвърлен с договор за цесия от 01.02.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 20.08.2018 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 85,93 лева – наказателна лихва за периода 20.08.2015 г. – 31.01.2018 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния предявен размер от 87,29 лв.

 ОСЪЖДА К.К.К., ЕГН **********,***, да заплати на „Кредитреформ България“ ЕООД, ЕИК: 831030580, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Шандор Петьофи” № 10 сумата от 757,64 лева, представляващи съдебно деловодни разноски, на основание чл. 78, ал.1 ГПК.

Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.

 

 

 

                                                            СЪДИЯ :/п/ Николай Стоянов

Вярно с оригинала!

РЦ