Гражданско дело 13223/2018 - Решение - 05-07-2019

Решение по Гражданско дело 13223/2018г.

 

 

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

  2841                      05.07.2019 година                            град Пловдив

 

В   И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А

 

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на втори юли две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

 

 

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР  ТОЧЕВСКИ

                                                                  

при участието на секретаря Ангелина Димитрова,

като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 13223 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240, чл. 86, чл. 92 и чл. 99 от ЗЗД.

            Ищецът Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК: 202527341, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.Васил Левски” № 114, етаж Мецанин, представлявано от управителите Р.Г.А.и Т.Я.К., чрез пълномощника си ю. Н. А. С., е предявил против А.Г.Г., ЕГН: **********,***, иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдените по частно гр. дело3339/ 2018 г. на ПРС, VI гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 2029/ 06.03.2018 г., парични суми, както следва: сумата от 481, 28 лева- главница, дължима по договор за паричен заем № …от 19.12.2016 г., сключен с „Вива кредит” ООД, вземанията по който са прехвърлени на 01.01.2018 г. с приложение № 1 към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.12.2016 г. на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД, сумата от 41, 08 лева- договорна лихва, дължима за периода 18.01.2017 г.- 15.09.2017 г., сумата от 163, 19 лева- такса за експресно разглеждане на документи; сумата от 188, 64 лева- неустойка за неизпълнение на договорно задължение; сумата от 185 лева- разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането и сумата от 52, 03 лева- лихва за забава за периода 16.09.2017 г.- 22.02.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 02.03.2018 г. до окончателното погасяване, както и разноските по делото. 

            В исковата молба е посочено, че на 19.12.2016 г. между Вива кредит“ ООД и ответника бил сключен договор за паричен заем…., вземането по който в последствие било прехвърлено на ищеца с приложение № 1/ 01.01.2018 г. към договор за цесия от 01.12.2016 г., ведно с всички привилегии и принадлежности. По договора за заем на ответника била предоставена сумата от 1000 лева, усвоена чрез ИзиПей, която той се задължил да върне в общ размер на 1 599, 57 лева, ведно с договорна лихва, на 9 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 177, 75 лева. По договора обаче длъжникът бил извършил само частични плащания в общ размер на 1 210 лева. За ползване на сумата той дължал договорна лихва в размер на 41, 08 лева за периода 18.01.2017 г.- 15.09.2017 г., както и такса за експресно разглеждане на документи в размер на 163, 19 лева. Длъжникът не изпълнил задължението си да представи обезпечение по договора- поръчител или банкова гаранция, поради което допълнително му била начислена неустойка в размер на 188, 64 лева, като тази неустойка представляваща санкция за неизпълнение на задължение, а не мораторна лихва за забава. Също така във връзка със събиране на задължението, кредиторът бил направил разходи (за провеждане на телефонни разговори, за изпращане на писма и покани, за дейност на служител по събиране на дълга) по Тарифата си за събиране на задължението, които възлизали на сумата от 185 лева. Предвид забавата в плащането, била начислена и мораторна лихва в размер на 52, 03 лева, за периода 16.09.2017 г.- 22.02.2018 г. За събиране на съответните суми се образувало частно гр. дело № 3339/ 2018 г. на ПРС, VI гр. с-в, като издадената заповед била връчена на длъжника по реда чл. 47 ал. 5 от ГПК и това обуславяло интереса от предявяване на настоящия иск. Претендират се разноските по делото. В съдебно страната чрез пълномощника си поддържа иска, като представя и писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ответникът чрез назначения му особен представител в производството е подал писмен отговор, с който оспорва иска като неоснователен. Твърди се, че договорът за кредит бил недействителен поради противоречие със специалните изисквания на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК. Клаузата за неустойка била нищожна, поради прекомерност и противоречие със закона и добрите нрави. Клаузата за начисляване на разходи по кредита била неравноправна на основание чл. 143 т. 19 от ЗЗП и противоречала на нормата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК. С възнаградителната лихва се създавали условия за неоснователно обогатяване на кредитора, като размерът й многократно надвишавал този на законната лихва. Така договорът за кредит бил изцяло недействителен и в случая не била приложима нормата на чл. 26 ал. 4 от ЗЗД. Освен това в исковата молба не се посочвало какви точно задължения по договора била погасила ответницата със сумата от 1 210 лева- главница, лихви, такси, неустойка. Моли за отхвърляне на иска поради нищожност на договора за кредит. Претендира разноски. В съдебно заседание особеният представител не се явява.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът установява следното:

Със заповед за изпълнение на парично задължение № 2029/ 06.03.2018 г. по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело № 3339/ 2018 г. на ПРС, VI гр. с-в, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата от 481, 28 лева- главница, дължима по договор за паричен заем № …… от 19.12.2016 г., сключен с „Вива кредит” ООД, вземанията по който са прехвърлени на 01.01.2018 г. с приложение № 1 към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.12.2016 г. на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД, сумата от 41, 08 лева- договорна лихва, дължима за периода 18.01.2017 г.- 15.09.2017 г., сумата от 163, 19 лева- такса за експресно разглеждане на документи; сумата от 188, 64 лева- неустойка за неизпълнение на договорно задължение; сумата от 185 лева- разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането и сумата от 52, 03 лева- лихва за забава за периода 16.09.2017 г.- 22.02.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 02.03.2018 г. до окончателното погасяване, както и разноските по заповедното дело в общ размер на 75 лева.

Така издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението. Искът е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.

            Като писмено доказателство е приет договор за паричен заем… от 19.12.2016 г., сключен между ответника и Вива кредит“ ООД.

            Представен е и рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 01.12.2016 г., сключен между ищеца и Вива кредит“ ООД, с който е цедирано вземането по договора за кредит, приложение 1 от 01.01.2018 г. към него, съдържащо вземането към ответника, пълномощно, потвърждение и уведомление за цесията.

            Прието е и заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице след проверка на документацията по отпуснатия кредит, е определило като стойности размерите на неплатените по договора главница, договорна лихва, лихва за забава, такси и неустойка, като размерите изцяло съвпадат с претенциите по исковата молба.

При така установената по делото фактическа обстановка, съдът от правна страна намира следното:

            Няма спор по делото за обстоятелството, че между Вива Кредит” ООД и ответника е бил сключен договор за паричен заем… от 19.12.2016 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 1000 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: за срок от 9 месеца, на 9 броя вноски, всяка в размер на по 177, 75 лева, с посочени конкретни дати на падежите, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 40, 30 %, ГПР- 49, 47 % и общ размер на всички плащания- 1 599, 75 лева, включваща и таксата за експресно разглеждане на документи.  

            Вземането по този договор за кредит в последствие е било прехвърлено чрез цесия от Вива Кредит” ООД на ищеца на 01.01.2018 г. с Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 01.12.2016 г. Такава възможност изрично е предвидена и в чл. 3 ал. 1 т. 1 от договора за паричен заем, според който кредиторът има право да прехвърли вземанията си срещу заемателя в полза на трето лице.

            На първо място, ищецът е активно легитимиран по предявените искове, като рамковият договор за продажба и прехвърляне на вземания е действителен. В приложението към него, което е неразделна част от договора, се съдържа предмета и цената на всяко прехвърлено вземане, включително и процесното под № 137, като то е сключено след настъпване на изискуемостта на вземанията по договора за заем. В чл. 3 ал. 1 т. 1 от договора за кредит изрично е предвидена възможността заемодателят да прехвърли правата си по договора на трето лице, поради което в случая не е налице противоречие с нормата на чл. 26 от ЗПК. Цесията поражда действие за длъжника, независимо от липсата на надлежно уведомление, извършено от предишния кредитор. Действително уведомлението за цесията е изготвено от ищеца, като по смисъла на чл. 99 ал. 4 от ЗЗД прехвърлянето на вземането спрямо длъжника има действие от деня, когато то му е съобщено от предишния кредитор. Не съществува обаче законова пречка уведомяването да се направи и от новия кредитор, когато той е изрично овластен за това (както е станало тук- пълномощно на лист 20), доколкото не се касае за лично и незаместимо действие. Обстоятелството, че в закона е въведено изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено от цедента, не означава, че то не е валидно, ако е било направено от упълномощено от този цедент лице, действащ по негово пълномощие. От представеното по делото пълномощно е видно, че ищецът е бил овластен от кредитора да уведоми от името на последния всички длъжници по договорите за кредит за това, че вземанията са прехвърлени на друг кредитор. В този смисъл съобщението, извършено от цесионера, действащ като пълномощник на цедента, е правно валидно, действително и поражда правните си последици. Действително няма данни уведомителното писмо до длъжника да е получено на адреса му, но това не опорочава процедурата по връчване, доколкото изрично в договора е предвидено, че всички съобщения между страните ще се считат за получени, ако са изпратени на адресите по договора. Кредиторът е изпълнил задълженията по договора в тази връзка в риск на длъжника е да осигури получаване на известията, изпращани на декларирания от него адрес за кореспонденция, доколкото той изначално се е съгласил с подписването на договора на този начин на уведомяването си. Отделно от това, с връчването исковата молба с приложенията й лицето вече се счита за уведомено за цесията, доколкото се явява известéно, че има нов кредитор, като в случая е без значение, че ответникът се представлява от особен представител, доколкото адвоката може да получава всички уведомления от името и за сметка на страната. След като законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебно производство е напълно редовно. Няма доказателства по делото, че длъжникът е извършвал плащания на процесните суми на стария кредитор, за да се освободи от отговорност, като по този начин целта на закона, свързана със съобщаването за прехвърленото вземане, е изпълнена, а длъжникът- защитен, ако евентуално е престирал на ненадлежния кредитор. От всичко изложено дотук, в конкретния случай се налага еднопосочният извод за това, че цесията е валидно противопоставима на ответника и тя легитимира ищеца като надлежен кредитор на дълга по кредита, който има правото да претендира търсените суми в качество на цесионер.

            В отговора са наведени възражения за недействителност на договора за кредит и нищожност на отделни негови клаузи, но дори и да липсваха подобни съображения, трайната и задължителна практика на ВКС изисква съдът винаги да извършва проверка на действителността на договора, дори и при ненаведени от страните основания, ако се касае за нарушение на добрите нрави, за неравноправни клаузи във вреда на потребителя и за нарушение на императивни правни норми. Нормите в защита на правата на потребителя като по- слабата икономически страна в едно облигационно отношение са императивни правни норми.

            На първо място се оспорва клаузата за неустойка, като неравноправна и противоречаща на закона и принципите на добросъвестността. Въпросната неустойка е посочена в чл. 4 ал. 2 от договора и тя е предвидена, че се дължи в случай на непредоставяне на обезпечение от длъжника под формата на поръчител или банкова гаранция. Принципно, неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 от ЗЗП е всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика от една страна, и потребителя- от друга. Ответникът като физическо лице- длъжник на кредитополучателя по договора има качеството на „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а сключеният кредит представлява търговска сделка за предоставяне на финансова услуга, поради което договорът попада в приложното поле на специалния ЗЗП. Неравноправните клаузи са нищожни, освен, ако те са уговорени индивидуално по чл. 146 ал. 1 от ЗЗП, като според ал. 2 от същата разпоредба, не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.

            От процесния договор е видно, че клаузата за тази неустойка е част от съдържанието на съглашението между страните, но това не е достатъчно, за да се приеме, че същата може да бъде квалифицирана като индивидуално уговорена, защото при всички положения следва да се установи, че клаузата е била предмет на индивидуално договаряне и длъжникът е имал възможността да влияе върху съдържанието й към момента на сключване на договора. Тежестта на доказване на това обстоятелство пада върху ищеца, като подлежащ на доказване положителен факт, установяващ изгодни за кредитора обстоятелства и на основание специалната норма на чл. 146 ал. 4 от ЗЗП. По делото обаче такова доказване въобще не е проведено и доказателства за установяване на извършено индивидуално договаряне между небанковата финансова институция и длъжника, на което договаряне предмет да е била и конкретно оспорената от ответника клауза за такса ангажимент, не са ангажирани. В този смисъл следва да се приеме, че въпросната клауза е била изготвена предварително от търговеца и ответникът не е можел да влияе върху съдържанието й при подписване на договора, поради което за тях лицето може да се ползва от защитата на потребителя, предвидена в ЗЗП.

            Съгласно нормата на чл. 143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В тази връзка именно следва да се прецени дали е неравноправна тази клаузата от договора, уреждаща неустойката.

            В конкретния случай се твърди, че на заемателя е предоставен заем в размер на 1 000 лева. Той е поел задължението в тридневен срок от подписване на договора да представи на заемодателя обезпечение на задълженията си по него, като неизпълнението на това задължение било обвързано със санкция- неустойка в размера по чл. 4 ал. 2 от договора- или 424, 44 лева, разсрочена на равни вноски, платими на падежните дати.

            Съдът намира, че цитираната клауза има неравноправен характер, тъй като предвижда заплащане на необосновано висока неустойка, която е видно, че възлиза на повече от 40 % от размера на заетата сума. Евентуалните вреди от неизпълнение на задължение по договор за кредит следва да бъдат изведени на база стойността на кредита, поради което определянето им в размер над половината от реалната му стойност, при положение, че за компенсацията им са начислени и обезщетения (лихва за забава например) противостои на всякакъв критерий за добросъвестност и води до явно неравновесие в правата и задълженията на страните по договора. Съгласно чл. 146 ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, като това се явява основание за отхвърляне на иска в тази му част.

            На следващо място, в отговора е направено оспорване по отношение на начислените такси за разходи по договора: за експресно разглеждане на документи, както и за разходи- такси за извънсъдебно събиране на задължението.

            По отношение на клаузата в договора, предвиждаща заплащане на такса експресно обслужване- чл. 1 ал. 3 от договора, следва да се отбележи, че тя очевидно заобикаля закона и накърнява правата на другата страна по облигационното отношение. Опциите при сключване на договора за паричен заем са две, като те са служебно известни на съда от Тарифата на кредитора: или избиране приоритетно разглеждане и плащане такса експресно разглеждане при разглеждане на заявката и получаване на становище до 20 минути след подаване на предложението за сключване на договор за заем или обикновена заявка без такса. Обикновената заявка означава заемодателят да вземе становище в срок от 10 дни, поради което при необходимост от разглеждане на заявката в по- кратък срок, заемателят винаги ще е принуден да избере опция приоритетно разглеждане. Таксата за експресно разглеждане е във фиксиран размер- 424, 44 лева или повече от 40 % от размера на получения заем. Липсва каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. Няма представени доказателства за това на ответника при договарянето да е уведомен за размера на таксата за експресно разглеждане на документи, което означава, че ответникът не е бил запознат с размера на предвидената такса преди самото сключване на договора. Съгласно чл. 144 т. 9 от ЗЗП неравноправни са клаузи, които налагат на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора. В чл. 146 ал. 1 от ЗЗП е посочено, че неравноправните клаузи за нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са такива дефинираните в чл. 146 ал. 2 от ЗЗП- клаузи, изготвени предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Ищецът не доказва, а и не твърди индивидуално уговаряне на клаузата за заплащане на такса за експресно разглеждане на документи в предвидения  в договора размер. Оттук- така предвидената клауза според настоящия съдебен състав има и неравноправен характер по смисъла на чл. 144 т. 9 от ЗЗП, поради което по нея не се дължи парично изпълнение от длъжника.

            На следващо място, дори и да не се приеме, че клаузата е нищожна или неравноправна, то по производството не са доказани от ищеца обстоятелствата, налагащи начисляването на подобна такса, а именно- че „Вива Кредит“ ООД е разгледал заявката на заемателя в срок от 20 минути. Липсват доказателства за часа, в който е подадено заявлението и часът, в който е сключен договорът между страните. Липсват и данни от заемодателя да е представено становище по искането за заем в посочения срок от 20 минути от подаване на предложението за сключване на договора за паричен заем, поради което не са налице предпоставките за начисляване на такса за експресно разглеждане документите.

            Досежно втората група такси- разходите за извънсъдебно събиране на задължението, принципно те следва да са посочени в Тарифата към договора и те са дължими при забава при плащанията на вноските. Въпреки че в договора е записано, че тези такси се дължат при забава, съдът намира, че, за да се начислят въпросните суми, следва да се докаже не само, че е налице забава, а и, че действително кредиторът е направил такива разходи, които да му бъдат възстановени, защото са сторени в следствие на неизпълнение на задълженията на длъжника. Принципно забавата на плащането като последица води единствено до начисляване на компенсационно обезщетение (лихва или неустойка), но не и до други допълнителни санкции за длъжника. В случай, че се приеме, че таксите тук имат характер на вид обезщетение поради забава, то тези клаузи в договора биха били нищожни на основание чл. 21 ал. 1 от ЗПК, защото заобикалят изискванията на закона- чл. 33 от ЗПК, предвиждащ, че при забава се дължи само лихва, чийто размер не може да надвишава законната лихва. Следва да се има предвид още и нормата на чл. 10 а от ЗПК, според която кредиторът не може да събира такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, а въпросните такси представляват именно разходи на заемодателя по повод събиране на отпуснатата сума. По делото въобще не е доказано, че кредиторът е направил такива разноски по изпращане на писма или съобщения до длъжника, както и по ангажиране на свой нарочен служител, който да администрира дейностите по събиране на вземането по дълга. При това положение няма как да се установи, че реално са налице разноски, които да подлежат на връщане в следствие на неправомерното поведение на длъжника. Действително вещото лице по ССчЕ е посочило, че такива суми са били начислени от кредитора, но това не ги прави дължими, защото изискуемостта им не възниква автоматично със забавата в изпълнението, а с доказването от страна на кредитора, че той е направил именно тези разходи, свързани със забавата. Като не е установил това, ищецът няма основание да търси въпросните такси за разходи и оттук- в тази му част претенцията отново е неоснователна.

            По различен начин обаче стоят нещата досежно останалите искове- за главница и лихви. Редовно възникналото заемно правоотношение валидно обвързва страните и поражда своите правни последици, като с подписване на договора ответникът се е съгласил с всички негови клаузи, приел ги е, а и предварително още към момента на сключването е бил наясно с крайната сума, която ще дължи по отпуснатия му заем. Отделно от това, още в исковата молба е посочено, а и това се установява от съдебно- счетоводната експертиза, длъжникът е извършвал плащания по кредита, от което може да се направи извод, че той не само се е съгласил с условията на договора, но ги е изпълнявал, макар и частично. Договорът е с краен падеж, който е настъпил, а с това и изискуемостта на всички задължения- главница и лихви, като в тежест на ответника е да докаже плащане, но такова липсва, поради което сумата по исковата молба за остатъчна главница от 481, 28 лева се явява дължима на годно правно основание- настъпил падеж и неплащане в срок. Именно предвид забавата в плащанията, кредитополучателят следва да дължи съответни обезщетения, като в случая на него са начислени договорна лихва и такава за забава. При всеки договор за кредит възнаградителна лихва е дължима, като това представлява цената на предоставената услуга- ползване на парични средства за даден срок. Тази лихва е посочена в договора, кредитополучателят е запознат с нея, както и със задължението да заплати цената по кредита, като няма нищо незаконно или неморално в начисляването на подобни суми към месечните вноски по заема. Тези суми биха били дължими дори и при редовно плащане, защото представляват част от дълга, който е изначално определен. За търсения период от 18.01.2017 г. до 15.09.2017 г. тази редовна лихва според ССчЕ възлиза на сумата от 41, 08 лева, поради което това акцесорно задължение е дължимо в пълния му предявен размер. По отношение на втората лихва, посочена като лихва за забава, следва да се посочи, че същата има санкционен (наказателен) характер, защото се начислява само в случай на неизпълнение от страна на длъжника, изразяващо се в забавено плащане, като законна постановка е това, че при забава на връщане на парични средства се дължи лихва. Размерът й за периода 16.09.2017 г. до 22.02.2018 г. възлиза на сумата от 52, 03 лева, който отново нито е прекомерен, нито неравноправен, а още по- малко пък би създал значително неравновесие между правата и задълженията на страните, поради което следва да бъде присъден.

            Доколкото е безспорно от събраните доказателства, че ответникът не е погасил в цялост главница и лихви- възнаградителна и частично мораторна по договора, които обаче се е задължил да върне в пълен размер, то претенцията в тези й части се явява изцяло основателна, защото е налице валидно и изискуемо парично вземане, което е останало дължимо и неплатено.

            В заключение следва да се приеме, че в полза на ищеца съществува частично съответното парично вземане, по отношение на което вече е била издадена заповед за изпълнение. Искът е основателен за сумите за главница от 481, 28 лева, за договорна лихва от 41, 08 лева и за мораторна лихва до размера от 52, 03 лева, а неоснователен- за сумата от 188, 64 лева, представляваща неустойка по договора, както и за сумите от общо 185 лева- такси разходи и 163, 19 лева- такса за експресно разглеждане на документи, за които претенцията следва да се отхвърли. Вземането за разноски по заповедта също е дължимо, но според мотивната част на точка 12 от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС за него съдът в исковото производство следва да се произнесе с изричен осъдителен диспозитив, който да се отрази в настоящото решение. Доколкото обаче претенцията е само частично уважена, то и разноските в заповедното производство, направени от заявителя за държавна такса и за юрисконсултско възнаграждение, също следва да присъдят по съразмерност, като на страната се присъди по- малко от претендираната сума. Изчислени съобразно уважените вземания за главница и лихви, разноските в полза на ищеца- заявител следва да възлизат на сумата от 38, 76 лева, като разликата до пълния им присъден в заповедното производство размер от 75 лева, остава за сметка на страната. Длъжникът не претендира разноски по заповедното производство, а и не представя доказателства за направени такива, поради което не му се и следват.

            Предвид изхода на делото- частичното уважаване на исковите претенции, на основание чл. 78 ал. 1 и ал. 3 от ГПК, всяка от страните принципно има право да получи разноски по съразмерност. Ответникът не претендира разноски, доколкото е представляван от особен представител в процеса, на когото принципно се дължи възнаграждение, внесено от ищеца, което няма пречка да се изплати при поискване от адвоката. Ищецът е направил следните разноски в процеса, за които е представил списък по чл. 80 от ГПК и доказателства за действителното им заплащане: държавна такса в размер на 275 лева, депозити за вещо лице по ССчЕ в размер на 120 лева и за особен представител на ответника в размер на 307, 78 лева, както и адвокатско възнаграждение на пълномощника си в размер на 360 лева с ДДС. Така по съразмерност, на ищеца се дължат разноски от общо 549, 35 лева.

           

            По изложените съображения, съдът

                           

Р    Е    Ш    И :

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК 2029/ 06.03.2018 г., издадена по частно гр. дело № 3339/ 2018 г. на ПРС, VI гр. с-в, А.Г.Г., ЕГН: **********, ДЪЛЖИ на Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК: 202527341, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.Васил Левски” № 114, етаж Мецанин, представлявано от управителите Р.Г.А.и Т.Я.К., следните парични суми: сумата от 481, 28 (четиристотин осемдесет и един лева и двадесет и осем стотинки) лева- главница, дължима по договор за паричен заем № ….. от 19.12.2016 г., сключен с „Вива кредит” ООД, вземанията по който са прехвърлени на 01.01.2018 г. с приложение № 1 към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.12.2016 г. на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 02.03.2018 г. до окончателното погасяване, сумата от 41,08 (четиридесет и един лева и осем стотинки) лева- договорна лихва, дължима за периода 18.01.2017 г.- 15.09.2017 г. и обезщетение за забава в размер на 52,03 (петдесет и два лева и три стотинки) за периода 16.09.2017 г.- 22.02.2018 г., като ОТХВЪРЛЯ изцяло исковете за признаване на установено, че дължи още сумата от 163, 19 (сто шестдесет и три лева и деветнадесет стотинки) лева- такса за експресно разглеждане на документи, сумата от 188, 64 (сто осемдесет и осем лева и шестдесет и четири стотинки) лева- неустойка за неизпълнение на договорно задължение и сумата от 185 (сто осемдесет и пет) лева- разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането, поради нищожност на тези клаузи.

 

ОСЪЖДА А.Г.Г., ЕГН: **********,***, да заплати на Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК: 202527341, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.Васил Левски” № 114, етаж Мецанин, представлявано от управителите Р.Г.А.и Т.Я.К., разноските в заповедното производство, изчислени по съразмерност, възлизащи общо на сумата от 38,76 (тридесет и осем лева и седемдесет и шест стотинки) лева, както и разноските по настоящото дело, изчислени по съразмерност, възлизащи общо на сумата от 549,35 (петстотин четиридесет и девет лева и тридесет и пет стотинки) лева.

 

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

                                                                                   СЪДИЯ :п

ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!

МП