Гражданско дело 17080/2017 - Решение - 09-08-2018

Решение по Гражданско дело 17080/2017г.

Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

 

 

         №3114                    09.08.2018г.                    Гр. Пловдив

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, XI-ти гр. състав в открито съдебно заседание на единадесети юли две хиляди и осемнадесета година в състав:

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ АСП. ГЕОРГИЕВА - ТОЧЕВСКА

 

 

при участието на секретаря Величка Грабчева, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 17080 по описа на ПРС за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Предявени са обективно съединени искове с правна квалификация чл. 128, т. 2 от КТ, чл. 245, ал. 1 от КТ, чл. 215, ал. 1 от КТ, чл. 3, пар. 1, б. „в” от ДИРЕКТИВА 96/71/ЕО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 16 декември 1996 година относно командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги, транспониран в чл. 121а от КТ, чл. 224, ал. 1 от КТ и чл. 86 от ЗЗД.

Ищецът В.Д.Д., ЕГН: **********,***, чрез пълномощника адв. В.К., е предявил срещу „Ем Джи 05” ЕООД, ЕИК: 131574624, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Стоян Михайловски” № 16, ет. 3, представлявано от М. А. Ж., обективно съединени искове за осъждане на ответника да му заплати следните суми: 1. сумата от общо 607, 02 лева, представляваща неплатени трудови възнаграждения, както следва: за м. декември 2016 г.- сумата от 44, 81 лева; за м. януари 2017 г.- 463 лева и за м. февруари 2017 г.- 99, 21 лева; 2. сумата от 721, 69 евро, представляваща обещано и неплатено трудово възнаграждение за периода 05.01.2017 г.- 17.01.2017 г. за работа в чужбина; 3. сумата от 533, 94 лева- командировъчни пари, левовата равностойност на сумата 273 евро, съгласно НСКСЧ за 13 отработени дни в  периода 05.01.2017 г.- 17.01.2017 г., по 21 евро на ден при двойна езда; 4. сумата от общо 1 430, 88 евро, представляваща минималната брутна работна заплата за 156 часа за периода 05.10.2017 г.- 17.01.2017 г. за работа в страни от ЕС, както следва: за Г. по 8, 84 евро на час, за И.- по 11 евро на час и за Х.- по 8, 96 евро на час; 5. сумата от 61, 73 лева- обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2017 г. в размер на 4 дни. Претендират се още и законната лихва върху всяка от сумите, считано от датата на предявяването на исковете- 10.07.2017 г. до изплащането на сумите, както и разноските по делото.

Твърди се че между страните възникнало ТПО по договор № *******., по силата на който били уговорени 8 часов работен ден, основно месечно трудово възнаграждение в размер на 463 лева, като се предвиждало и изплащане на командировъчни пари, съгласно НСКСЧ. Още при интервюто за работа на ищеца било казано, че работа в чужбина щял да получава освен месечната си заплата, допълнително 1 650 евро заплата за първия месец, а за всеки следващ месец- с по 100 евро повече, като именно това се явявала причината той да се съгласи да сключи договора. Първото пътуване било за периода 05.01.2017 г.- 17.01.2017 г., като курсът бил за С., С., И., Г., Х. и отново Г. Условията на работа обаче не били такива, каквито ги бил обещал работодателят- хигиената в камиона била лоша, печката в камиона изгоряла на втория ден и ******** бил принуден да работи при -18 градуса, акумулаторите били повредени. Ищецът веднага уведомил за непосилните условия за изпълнение на работата, като му бил обещан превоз, който да го вземе. Камионът бил оставен в базата на ответника в град М., Г. и на 17.01.2017 г. лицето си закупило автобусен билет до Б. за 100 евро, като на следващия ден се прибрал. За своята работа обаче не получил никакво възнаграждение. ТПО между страните било прекратено със заповед за уволнение от 06.02.2017 г., но тази заповед не била получена от лицето или член на неговото семейство, поради което тя не пораждала действие. В тази връзка на първо място се претендира осъждане на ответника да заплати сумата от общо 607, 02 лева- за дължимо трудово възнаграждение, както следва: за м. декември 2016 г.- сумата от 44, 81 лева; за м. януари 2017 г.- 463 лева и за м. февруари 2017 г.- 99, 21 лева. На следващо място, във връзка с командироването му на работа в чужбина и предварителните уговорки между страните, ищецът претендира присъждане на сумата от 721, 69 евро, представляваща обещано и неплатено трудово възнаграждение за периода 05.10.2017 г.- 17.01.2017 г. Пак в тази връзка се търси и сумата от 533, 94 лева- командировъчни пари съгласно НСКСЧ за периода 05.10.2017 г.- 17.01.2017 г. По време на командировката в чужбина ищецът ползвал почивките си в камиона и практически охранявал товара, като така той работел по 24 часа на ден и общо отработените му часове за 13- те дни били 312, за които също трябвало да получи минимално възнаграждение, според съответните нормативи, като следва: за Г. по 8, 84 евро на час, за И.- по 11 евро на час и за Х.- по 8, 96 евро на час. В тази връзка се претендира сумата от общо 1 430, 88 евро, представляваща минималната брутна работна заплата в съответните страни. На последно място се иска осъждане на ответника да заплати обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2017 г. в размер на 4 дни, възлизащо на сумата от 61, 73 лева. Ето защо моли да бъде осъден ответника да му заплати горепосочените суми, ведно със законните лихви върху тях и разноските в процеса.

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от ответното дружество, с който се взема становище за неоснователност на исковете. На първо място се твърди, че ищецът имал право на възнаграждение само за периода, през който той реално бил престирал труд, а именно- от 05.10.2017 г. до 17.01.2017 г., но това възнаграждение му било заплатено. След като на 17.01.2017 г. лицето напуснало местоработата си, той не бил полагал труд за ответника и не му се дължало възнаграждение до края на договора, като в последствие той бил дисциплинарно уволнен. На 09.02.2017 г. му била изплатена сумата от 154, 75 лева, представляваща нетно възнаграждение за реално отработените дни. По отношение на втората претенция, се посочва, че ТПО възниквало в писмена форма и всякакви уговорки и обещания, които не били предвидени в договора, не обвързвали страните. Оспорват се твърденията за предварително „обещано“ допълнително увеличаващо се възнаграждение по време на командировката в чужбина. По отношение на претенцията за командировъчни пари в чужбина, се посочва, че на ищеца били начислени командировъчни пари в размер на 533, 94 лева, определени въз основа на заповедта за командировка, издадена на база НСКСЧ- 13 дни по 21 евро на ден за „двойна езда“. Тази сума не била изплатена при прекратяване на ТПО, защото ищецът имал задължения към дружеството в общ размер на 1 421, 66 лева, както следва: сумата от 880, 12 лева- служебен аванс в размер на 300 евро, предаден с РКО на 05.01.2017 г.; сумата от 463 лева- обезщетение на основание чл. 221 ал. 2 от КТ при дисциплинарно уволнение; сумата от 78, 54 лева- невъзстановена стойност за работно облекло. Работодателят направил прихващане на тези суми, за което изпратил уведомление до работника, с дължимите такива за командировъчни, като за служебния аванс било образувано друго съдебно производство, а за останалите две суми в настоящия процес се прави възражение за съдебно прихващане в общ размер на 541, 54 лева, до размера на по- малката. В тази връзка се посочва, че ищецът бил дисциплинарно уволнен и дължал заплащане на обезщетение в размер на брутното си трудово възнаграждение за един месец. Отделно от това, той бил получил и ново работно облекло на стойност от 325, 54 лева, като с оглед уволнението си дължал връщане на същото или възстановяване на стойността му. От лицето се търси сумата от 78, 54 лева- за обувки, за ватирана блуза и за 5 броя ръкавици. Във връзка с претенцията за заплащане на минималната брутна работна заплата за работа в страни от ЕС, се твърди, че цитираната от ищеца нормативна база не била приложима в конкретния случай. Ищецът бил командирован при двойна езда, заедно с друг служител на ответника, при командировъчни в размер на 21 евро на ден, като се оспорват твърденията, че лицето работело по 24 на ден в продължение на 13 дни, което било физиологически невъзможно. Директива 96/71 на ЕО касаела каботажни превози (вътрешни), а ищецът товарел и разтоварвал стоки в различни държави, извършвайки международен, а не вътрешен превоз, поради което той не можел да получи възнаграждение в размер на минимално дължимото за страните от ЕС. на същия се полагала само заплатата, както и командировъчни пари според заповедта за командироване. Оспорва се и претендираното обезщетение за неползван платен годишен отпуск, защото ищецът реално бил работел 9 дни и за това кратко време не му се полагало ползването на такъв отпуск. Оспорват се и акцесорните претенции за законни лихви и разноски. На свой ред претендира разноски в процеса.

В съдебно заседание ищецът лично и чрез пълномощника си поддържа исковете и моли да се уважат.

В съдебно заседание ответникът, чрез пълномощника си оспорва исковете и моли да се отхвърлят. Представя и писмена защита, с която обосновава тезата си.

С първоначалната искова молба исковете са били предявени в следните размери: 1. сумата от общо 2 947, 77 лева, представляваща неплатени трудови възнаграждения за периода 29.12.2016 г.- 10.07.2017 г.; 2. сумата от 1 398, 42 лева, представляваща обещано и неплатено трудово възнаграждение за периода 05.01.2017 г.- 17.01.2017 г. за работа в чужбина; 3. сумата от 533, 94 лева- командировъчни пари, левовата равностойност на сумата 273 евро, съгласно НСКСЧ за 13 отработени дни в периода 05.01.2017 г.- 17.01.2017 г.; 4. сумата от общо 1 945, 07 лева, представляваща минималната брутна работна заплата от 8, 50 евро на час за работа в страни от ЕС от 117 часа; 5. сумата от 169, 77 лева- обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2017 г. в размер на 11 дни.

С уточняваща молба от 29.11.2017 г. исковете са вече са изменени в описаните по- горе размери, в които се поддържат като предявени по делото.

В първото с.з. от 17.05.2018 г. е направен отказ от иска за сумата от 533, 94 лева- командировъчни пари, левовата равностойност на сумата 273 евро, съгласно НСКСЧ за 13 отработени дни в периода 05.01.2017 г.- 17.01.2017 г., по 21 евро на ден при двойна езда, като производството по него е прекратено.

В последното с.з. от 11.07.2018 г. във връзка с приетото допълнително заключение на ССчЕ е допуснатото изменение иска, предявен за сумата от общо 1 430, 88 евро, представляваща минималната брутна работна заплата за 156 часа за периода 05.01.2017 г.- 17.01.2017 г. за работа в страни от ЕС, като е увеличен размерът на същия на 2 141, 32 евро.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и като обсъди събраните по делото доказателства, намери за установено следното:

Видно от трудов договор № **** от *****, между страните е съществувало ТПО, като ищецът е заемал длъжността „*********************” при ответника на 8-часов раб. ден, с ОМВ 463 лева, платимо до 30-то число на следващия месец, с уговорен размер на платения год. отпуск – 25 дни, и едномесечно предизвестие за прекр. на ТПО. Трудовият договор е сключен на основание чл. 67 ал. 1 т. 1, вр. чл. 70 от КТ, със срок за изпитване в полза на работодателя от шест месеца.

Представена е длъжностна характеристика за изпълняваната от ищеца длъжност, с посочени в нея описание и изисквания за длъжността, както и права, задължения, отговорности и подчиненост на работника. Ищецът на 29.12.2016 г. се е подписал за запознат със съдържанието на документа.

Видно от приемо- предавателен протокол, ищецът на 29.12.2016 г. е получил от работодателя работно облекло, подробно описано по вид и бройки. За стойността на същото от 325, 54 лева с ДДС е издадена фактура № 1000114353/ 29.12.2016 г., платена от работодателя по банков път на 03.01.2017 г.

Представени са от работодателя два броя РКО с дати 05.01.2017 г., според които ищецът е получил служебни аванси в размери, съответно от 150 евро и от 300 евро. Документите са подписани от ищеца.

Със Заповед № 5 от 05.01.2017г., издадена от на ответното дружество, ищецът е командирован до Европа, за срок от 92 дни за периода 05.01.2017 г.- 07.04.2017 г., да извърши международен превоз на стоки, с товарен автомобил „Мерцедес“, рег. ***********, с полуремарке, рег. № *********. Определени са командировъчни пари на ден в размери на 21 евро, като е предвидено в 2- дневен срок след приключване на командировката лицето да представи пътен лист и писмен отчет за извършените разходи, ведно със съответните документи.

С писмо от 23.01.2017 г., изпратено по куриер и връчено лично на ищеца, работодателят е поискал от последния обяснения за неявяване на работа и е поканен да възстанови получени суми- 450 евро по двата РКО и 358 евро, преведена по карта на 14.01.2017 г., както и стойността на работното облекло от 325, 54 лева.

Със Заповед № 273 от 06.02.2017г., издадена от на ответното дружество, на ищеца е наложено наказание „дисциплинарно уволнение“, поради извършени нарушения на трудовата дисциплина, неизпълнение на възложена работа, неявяване на работа за повече от 12 работни дни без основателна причина и без представяне на документи за отсъствието си. Заповедта е връчена чрез куриерска служба лично на ищеца.

От извлечение от банковата сметка на ответника е видно, че на 09.02.2017 г. на ищеца е преведена по негова сметка сумата от 154, 75 лева, с основание за превода- заплата за м. януари 2017 г.

С писмо от 16.05.2017 г., изпратено по Телепоща и получено от адресата, ответникът е уведомил ищеца, че извършва прихващане на насрещни вземания на страните. Посочва се, че работникът дължал на работодателя сумата от общо 1 421, 66 лева, формирана, както следва: сумата от 78, 54 лева- остатък от невъзстановена стойност на работно облекло, сумата от 880, 12 лева- дължима по двата РКО и сумата от 463 лева- обезщетение при дисциплинарно уволнение, а от своя страна работодателят му дължал сумата от 533, 94 лева- командировъчни пари. В тази връзка се търси от ищеца заплащане по посочена банкова сметка ***, 72 лева.

С влязло в сила на 03.01.2018 г. решение № 1021/ 07.12.2017 г., постановено по гр. дело № 1886/ 2017 г. на РС- Пазарджик, ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 880, 12 лева (с равностойност на 450 евро), представляваща неочетени и невъзстановени служебни аванси по двата РКО, ведно със законната лихва върху нея, считано от 26.05.2017 г., до окончателното изплащане.

Представени са от ищеца в копия на чужд език, но и с легализиран превод на български език, 5 броя международни товарителници, с отразени в тях товарни пунктове в И. за дати 10.01.2017 г. и 13.01.2017 г. и посочени изпращач, получател, превозвач и стоки по вид и количество, за които е удостоверено с подпис и печат, че са били получени.

По делото са събрани гласни доказателства, чрез разпит на двама свидетели, ангажиран от всяка от страните.

Св. И.Б.Г.- бивш колега на ищеца, посочва, че през 2016 г. започнал работа при ответника като ******** на ******. Поръчките им се давали по телефон, следели ги навигацията на автомобила, били задължени винаги да уведомяват работодателя за престой или ори проблеми. Напуснал фирмата поради неплатени заплати. Когато го командировали за курс в чужбина, се разбрали да му превеждат аванси по картата, но вноските били минимални като депозит за разходи по спане и храна, а командировъчните пари ги получил късно. Не можели обаче да напускат камиона, на много места сам си плащал разходи за престой по паркинг. На интервю за работа се явявали с таблица, в която били посочени периоди и суми в евро, които щели да получат, като лично управителят им обещавал тези пари. Свидетелят не бил вече на работа по времето на ищеца, по- рано бил изгонен, като много колеги се оплаквали, че били оставени без заплати.

Св. В. Д. И. - служител при ответника, посочва, че в дружеството отговаряла за разплащането, като заплатите се превеждали по банков път до 10- то число на следващия месец. Допълнително се превеждали суми за служебни аванси (предварително планирани разходи, командировъчни и депозити (непредвидени разходи). За всички суми следвало да се правят отчети.

Прието е заключение по съдебно- счетоводна експертиза на в.л. Д.С., която след запознаване с материалите по делото и счетоводството на ответника, е установила следното: след приспадане на осигурителните вноски, трудовото възнаграждение на ищеца, възлизащо в размер на 154, 75 лева за периода 05.01.2017 г.- 17.01.2017 г., било платено на 09.02.2017 г.; „обещаното“ ТВ по твърденията на ищеца за същия период следвало да възлиза на сумата от 1 078, 68 лева; изчислените командировъчни по НСКСЧ за периода 05.01.2017 г.- 17.07.2017 г. са в размер на 273 евро; платеният годишен отпуск за периода на съществуване на ТПО е в размер на 2 дни, като експертът посочва, че не е изчислявал обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по реда на чл. 42 ал. 2 от НРВПО, защото липсвало прослужено време по ТПО най- малко половината от работните дни в месеца.

В с.з. се посочва, че счетоводството на ответника било редовно водено.

Прието е и допълнително заключение, по което вещото лице С. е определила размерите на БТВ на ищеца за отработеното време в страните членки на ЕС, според отработените часове в отделните държави, което възлиза в общ размер на 2 141, 32 лева, както следва: за работа в С.- общо 55 часа, или 486, 20 евро; за работа в Г.- общо 110 часа, или 972, 40 евро; за работа в И.- общо 36 часа, или 396 евро; за работа в Х.- общо 32 часа, или 286, 72 евро. В устния си доклад пред съда вещото лице посочва, че в изчисленията не било взето предвид времето за почивки, а се остойностявало времето на общото пребиваване в съответната страна, доколкото липсвали данни за това колко лицето е почивало и колко реално е работело.

Други доказателства по делото не са събирани.

При така установените факти от значение за спора съдът достигна до следните правни изводи:

За да се уважи искът по чл. 128, т. 2 от КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца неплатеното трудово възнаграждение е необходимо ищецът да установи, че в периода, за който претендира заплащане на трудово възнаграждение, е съществувало трудово правоотношение между страните, че е полагал труд, и размера на дължимото му трудово възнаграждение за този период. В тежест на ответната страна е да установи, че е заплатила същото, респ. че не се дължи на друго основание.  

За да се уважи искът за заплащане на уговорено доп. възнаграждение за работа в чужбина е необходимо ищецът да установи, че е уговорено заплащане на процесното допълнително възнаграждение за работа в чужбина по 1650 евро месечно, в кой период ищецът е полагал труд в чужбина, размерът на дължимото му на това основание възнаграждение за този период.

За да се уважи искът за заплащане на възнаграждение за работа в чужбина в страни-членки на ЕС на осн. ДИРЕКТИВА 96/71/ЕО и чл. 121а КТ следва ищецът да установи, че е полагал труд в страни-членки от ЕС, че му се дължи заплащане на такова възнаграждение, на основание на какъв акт за всяка отделна държава, времетраенето на работата във всяка от посочените държави, размера на възнаграждението за положения във всяка от тях труд.

За да се уважи искът по чл. 224 от КТ за заплащане на обезщетение за неползван ПГО, следва ищецът да установи, че трудовото му правоотношение е прекратено, че му е останал неползван платен годишен отпуск, колко дни и за коя година, и размерът на дължимото на това основание обезщетение, като в тежест на работодателя е да установи факта на изплащането му.

От представения трудов договор се установява, че ТПО с ищеца е възникнало на 05.01.2017 г., когато той е бил задължен да постъпи на работа, въпреки че трудовият договор е сключен на 29.12.2016 г., като същото е било прекратено на 07.02.2017 г. с получаване на заповедта за уволнение от страна на работника. Относно тази заповед следва да се посочи, че същата не е обжалвана, като в процеса тя не е оспорена откъм съдържание, поради което отразените в нея обстоятелства следва да се приемат за доказани. Според заповедта ищецът е изпълнявал трудовите си задължения само за периода 05.01.2017 г.- 17.01.2017 г. включително, като след това той виновно се е отклонил от извършване на трудовите си функции. При това положение на него му се дължи възнаграждение само за реално отработените 9 работни дни, като вещото лице в заключението си е посочило какъв е брутният размер на това възнаграждение, колко са дължимите осигурителни вноски за сметка на работника и след приспадане на сумите е изчислило, че нетната заплата за периода е в размер на 154, 75 лева. Въпросната сума е била платена по банков път веднага след издаване на уволнителната заповед- на 09.02.2017 г., като тя е преведена по сметка на ищеца, което обстоятелство се установява както от ССчЕ, така и представеното извлечение от банковата сметка на ответника. При това положение за обсъждания по- горе период искът се явява неоснователен като погасен поради плащане преди завеждане на исковата молба, а за останалите периоди- преди датата на постъпване на работа- 05.01.2017 г. и след датата на преустановяване на изпълнението на трудовите задължения- 17.01.2017 г., той също е неоснователен, защото реално работникът не е престирал труд, който да му бъде заплатен, за да възникне такова насрещно задължение на работодателя. В този смисъл искът следва да се отхвърли изцяло.

Втората претенция е свързана с твърденията на ищеца, че между страните било уговорено заплащане на допълнително трудово възнаграждение за работа в чужбина в размер на 1 650 евро месечно, което за реално отработения период 05.01.2017 г.- 17.01.2017 г. възлизало на сумата от 715 евро. Подобна писмена уговорка между страните не се установява, а с оглед нормата на чл. 62 ал. 1 от КТ писмената форма е форма за действителност на трудовия договор, в който трябва да бъдат уговорени писмено и всички негови съществени параметри, сред които е и възнаграждението на работника, включително и допълнителното такова, ако има. Както вече се посочи, писмена уговорка между страните няма и доколкото такава липсва, не може да се приеме за доказано, че въпросът за възнаграждението е бил уреден по друг начин, извън записаното в трудовия договор. В тази връзка не могат се кредитират събраните гласни доказателства чрез разпита на св. Г., който освен това нито е присъствал на уговорките между страните, нито дори е бил служител на ответника по времето, когато там е работил ищецът, поради което неговите показания се явяват недостоверни и от тях не могат да се черпят изводи в подкрепа на твърденията на ищеца. След като същият не е доказал наличие на уговорено допълнително трудово възнаграждение в какъвто и да е размер, то и този иск се явява неоснователен и следва да се отхвърли.

По иска за заплащане на възнаграждение за работа в чужбина в страни-членки на ЕС на осн. ДИРЕКТИВА 96/71/ЕО и чл. 121а КТ, в размер на 2 141, 32 евро, представляваща минималната брутна работна заплата за периода 05.01.2017 г.- 17.01.2017 г. за работа в страни от ЕС, съдът намира следното:

С нормата на чл. 121а от КТ, в сила от 30.12.2016 г. в българското законодателство се транспонира ДИРЕКТИВА 96/71/ЕО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 16 декември 1996 година относно командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги и се урежда командироването на работници или служители в рамките на предоставяне на услуги на територията на друга държава - членка на Европейския съюз, държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или на Конфедерация Швейцария, като със същата във вътрешното ни законодателство се транспонират разпоредбите на горецитираната директива. Тази разпоредба на КТ безспорно е приложима по отношение на всички командировки, отговарящи на описаните в нормата условия, за периода след влизането й в сила, т. е от 30.12.2016г. насетне. Ищецът претендира заплащане на възнаграждение, определено при условията на чл. 121а от КТ, за периода 05.01.2017 г. - 17.01.2017г., за който период тези правила са приложими. Досежно приложимостта им по отношение на ищеца обаче, съдът намира следното:

Съгл. чл. 121а, ал. 1 от КТ, командироване на работници или служители в рамките на предоставяне на услуги е налице, когато български работодател командирова работник или служител на територията на друга държава - членка на Европейския съюз, държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или на Конфедерация Швейцария: а) за своя сметка и под свое ръководство въз основа на договор, сключен между работодателя и ползвателя на услугите; б) в предприятие от същата група предприятия; както и когато работодател, регистриран по законодателството на друга държава - членка на Европейския съюз, държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, на Конфедерация Швейцария или на трета държава командирова работник или служител на територията на Република България: а) за своя сметка и под свое ръководство въз основа на договор, сключен между работодателя и ползвателя на услугите; б) предприятие от същата група предприятия. Според ал. 2 изпращане на работници или служители в рамките на предоставяне на услуги е налице, когато: 1. регистрирано по българското законодателство предприятие, което осигурява временна работа, изпраща работник или служител в предприятие ползвател на територията на друга държава - членка на Европейския съюз, държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или на Конфедерация Швейцария; 2. предприятие, което осигурява временна работа, регистрирано по законодателството на друга държава - членка на Европейския съюз, държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, на Конфедерация Швейцария или на трета държава, изпраща работник или служител на работа в предприятие ползвател на територията на Република България. Съгл. ал. 4, в случаите по ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 1 за срока на командироването или на изпращането на работника или служителя се осигуряват най-малко същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава. Съгл. ал. 6, когато в съответствие с изискванията на ал. 5 работодателят по ал. 1, т. 2 и предприятието, което осигурява временна работа по ал. 2, т. 2, не осигурят основно трудово възнаграждение в размер най-малко на минималната работна заплата, установена за страната, и/или най-малко на минималния размер на допълнителните трудови възнаграждения за извънреден и нощен труд, работникът или служителят има право на: 1. неизплатените трудови възнаграждения, които са дължими при спазване на условията на ал. 5; 2. обезщетения или други вземания, свързани с трудовото правоотношение, дължими по закон; 3. възстановяване на неправомерно удържани от трудовото възнаграждение данъци и/или осигурителни вноски; 4. възстановяване на прекомерно високи разходи спрямо трудовото възнаграждение или качеството на настаняването, удържани от трудовото възнаграждение на работника или служителя за предоставено от работодателя настаняване. Според ал. 8, условията и редът за командироване и изпращане по ал. 1 и 2 се определят с наредба на Министерския съвет. Такава в случая е приета, и това е Наредбата за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги, приета с ПМС № 382 от 29.12.2016 г.

В конкретния случай съдът намира, че нито една от гореизброените хипотези не е налице. Ищецът е командирован да извършва превози от името и за сметка на своя работодател, в полза на същия, които превози са международни и се извършват в чужбина. На практика нормативният ред в случаите при командироване на шофьори са специфични и те са регламентирани по специален ред в НСКСЧ в раздел Раздел IV. Командировъчни пари на персонала на сухоземни, въздухоплавателни и водни транспортни и специални средства. Следователно за шофьорите, които не са командировани да извършват услуга в полза на друга транспортна фирма, не се прилага режима на чл. 121а от КТ, доколкото на практика няма приемаща страна в държавата членка, на която те да предоставят съответната услуга. Услугата се извършва в полза на българския работодател, който ги командирова и техните разходи се определят по реда на НСКСЧ, като се имат предвид и специфичните ставки за този вид персонал в Приложение № 3, както и по реда на Наредбата за служебните командировки на шофьорите и стюардесите в чужбина при международни автомобилни превози на товари и пътници. /НСКШСЧМАПТП/.

Единствено изключение е предвидено за каботажните превози, съгл. съображение седемнадесето от преамбюла на Регламент № 1072/ 2009, което изрично предвижда, че разпоредбите на Директива 96/71 се прилагат за предприятията, извършващи каботажни превози. Според дефиницията по чл.2, т.6 от Регламент № 1072/ 2009 понятието „каботажни превози” означава вътрешен превоз за чужда сметка или срещу възнаграждение, извършван временно в приемаща държава-членка в съответствие с посочения регламент. По делото липсват доказателства през процесния период ищецът да е извършвал каботажни превози на територията на държава – членка на ЕС. Напротив, от представените от самия ищец доказателства се установява, че ищецът е осъществявал превози между различни държави-членки на ЕС, товарните и разтоварни адреси в представените от ищеца товарителници се намират на територията на различни членки, като няма каквито и да било твърдения ищецът да е извършвал вътрешни превози след разтоварването (каботажни превози) в позволения едноседмичен срок по чл.8, § 2 от посочения регламент, на територията на която и да е от изброените в исковата молба държави, за да може по отношение на този превоз да се приложат гореописаните правила, транспонирани в чл. 121а от КТ и приетата съгл. ал. 8 от същия наредба. Приемане на обратното би означавало да бъдат приложени различни национални законодателства по отношение на съществуващото правоотношение между международното транспортно предприятие и неговия мобилен персонал, в зависимост от това до коя държава са транспортирани пътниците или товарите, какъвто не е смисълът на Директива 96/71 и вътрешните норми, в които същата е транспонирана, а да се изравнят условията на заплащане на работници/служители в една държава членка и изпратени в същата държава такива от друга страна – членка на ЕС, които трайно извършват там същата работа, а получават по-ниско възнаграждение.

С оглед на горното съдът намира, че за съответните часове работа или престой в определена държава – членка на ЕС на ищеца не се следва минималното за същата тр. възнаграждение, поради което този иск следва да бъде отхвърлен.

Последният иск касае заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск. Както по- горе беше посочено, макар ТПО да е съществувало за периода 05.01.2017 г.- 07.02.2017 г., ищецът реално е работил до 17.01.2017 г. включително, или 9 работни дни. Според чл. 42 ал. 3 от НРВПО, за да получи парично обезщетение при прекратяване на ТПО един работник за своя неползван платен годишен отпуск, той трябва да е придобил поне един пълен месец трудов стаж, като месецът се счита за пълен, ако той е прослужил най- малко половината от работните му дни. В случая обаче ищецът не е прослужил половината от работните дни на м. януари 2017 г., които са 22 на брой, а само 9 от тях, което обстоятелство е констатирано и от вещото лице в ССчЕ. В този смисъл той нормативно няма право да получи обезщетение по чл. 224 от КТ, защото не отговаря на изискванията за това. Така и този иск се явява неоснователен и също следва да бъде отхвърлен.

С оглед изхода на спора право на разноски изцяло има само ответната страна. Същата е претендирала такива, в размери, според нея съобразени с  първоначално предявените размери на исковете, преди изменението, уточнението, намаляването и частичното прекратяване на някои от тях, по отношение на чийто размер ищцовата страна е възразила за прекомерност.

По разноските на ответника и възражението за тяхната прекомерност, съдът намира следното:

Ответникът претендира разноски за адвокатско възнаграждение, представя списък за платено такова в размер на 1500 лева, и представя доказателства за договорено такова в размер на 1500 лева, от които – 780 лева по исковете за трудови възнаграждения, 360 лева по иска за командировъчни пари, и 360 лева по иска за обезщетение по 224 КТ, сумите са с ДДС, платени по банков път на 04.09.2017г., преди депозиране на отговора на исковата молба, с която първоначално исковете са били предявени в следните размери – 2947, 77 лева тр. възнаграждение за периода 29.12.2016г. – 17.07.2017г., 1398, 42 лева уговорено ТВ за работа в чужбина, 1945, 07 лева минимално възнаграждение за отработени часове в чужбина, впоследствие увеличено на 2141, 32 евро, или за всички видове тр. възнаграждения -  8534, 25 лева, 533, 94 лева командировъчни пари, и 169, 77 лева – обезщетение за неползван ПГО. Обща сума на предявените в максималните им размери искове, по които се е защитавал ответника – 9237, 96 лева.

Съдът намира за неоснователна претенцията на пълномощника на ищеца да се присъди възнаграждението не на база на материалния интерес по делото, а поотделно за всеки иск за главница, доколкото разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от Наредбата за минималните размери на адв. възнаграждения предвижда същото да се изчислява върху материалния интерес, без да отчита колко като брой оценяеми иска са предявени, а акцентира върху тяхната цена. Отделно възнаграждение, определено по друг начин, се дължи само, ако наред с оценяемите искове са предявени и неоценяеми такива, в който случай възнаграждението за същите следва да се прибави към това за оценяемите.

В конкретния случай са предявени само оценяеми искове, като общият размер на оценяемите искове в максималния размер, по който се е защитавал ответника, доколкото същият има право на разноски и съразмерно с прекратените, и намалените искове, възлиза на 9237, 96 лева и минималният хонорар по делото се определя по реда на чл. чл. 2, ал. 2 вр. с чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредбата за определяне на минималните размери на адвокатските възнаграждения, като минималният хонорар по делото възлиза на 791, 90 лева, без ДДС. Доколкото адвокатското дружество е регистрирано по ДДС, с 20 % ДДС минималният хонорар възлиза на 950, 28 лева. По делото са проведени общо четири съдебни заседания, като за двете след второто такова, на осн. чл. 7, ал. 8 от Наредбата за всяко от тях се дължи по 100 лв. без ДДС, 120 лева с ДДС, общо 240 лева, или минималният хонорар става 1190, 28 лева с ДДС, при това без да се отчита фактическата и правна сложност на делото, каквато в случая е налице. С оглед на горното съдът намира, че уговореният хонорар в размер на 1500 лева с ДДС не е прекомерен и не следва да бъде намаляван до минималния предвиден в наредбата такъв.

С оглед отхвърлянето на исковете, държавна такса по делото не следва да се определя, а разноските за извършени експертизи са за сметка на бюджета на съда. 

Така мотивиран, съдът 

 

Р  Е  Ш  И :

 

ОТХВЪРЛЯ предявените от В.Д.Д., ЕГН: **********,***, чрез пълномощника адв. В.К., срещу „Ем Джи 05” ЕООД, ЕИК: 131574624, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Стоян Михайловски” № 16, ет. 3, представлявано от М. А. Ж., обективно съединени искове за осъждане на ответника да му заплати следните суми: сумата от 607, 02 лева (шестстотин и седем лева и две стотинки) представляваща неплатено трудово възнаграждение за периода 29.12.2016г. – 06.02.2017г.; сумата от 721, 69 евро (седемстотин двадесет и едно евро и шестдесет и девет евроцента), представляваща обещано и неплатено трудово възнаграждение за периода 05.01.2017 г.- 17.01.2017 г. за работа в чужбина; сумата от общо 2 141, 32 евро (две хиляди сто четиридесет и едно евро и тридесет и два евроцента), представляваща минималната брутна работна заплата за часовете работа в периода 05.01.2017 г.- 17.01.2017 г. в страни- членки на ЕС; сумата от 61, 73 лева (шестдесет и един лева и седемдесет и три стотинки) - обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2017 г. в размер на 4 дни, ведно със законната лихва върху всяка от главниците, считано от датата на предявяването на исковете пред РС Пазарджик - 10.07.2017 г. до изплащането на дължимите суми, като НЕОСНОВАТЕЛНИ.

ОСЪЖДА В.Д.Д., ЕГН: **********,***, чрез пълномощника адв. В.К. да заплати на „Ем Джи 05” ЕООД, ЕИК: 131574624, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Стоян Михайловски” № 16, ет. 3, представлявано от М. А. Ж., чрез адв. С.П. сумата от 1500 лева с ДДС (хиляда и петстотин лева с ДДС) – разноски за адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд – гр. Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.  

 

 

                                          РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/

Вярно с оригинала!

КГ