Гражданско дело 2899/2016 - Решение - 12-12-2016

Р Е Ш Е Н И Е

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№ 3811                       12.12.2016 година                            град Пловдив

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и шестнадесета година, в състав:

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР  ТОЧЕВСКИ

                                                                  

при участието на секретаря Ангелина Димитрова,

като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 2899 по описа на съда за 2016 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

 

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД.

Ищцата Е.А.Г., ЕГН: **********,***, чрез пълномощника си адв. С.М., е предявила против „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: 175074752, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, представлявано от у. С.Н.Н. и З.С.Р., иск за осъждане на ответника да й заплати сумата от 4 141, 96 лева, начислена за периода от 30.12.2013 г. до 11.01.2016 г., представляваща платена без основание възнаградителна лихва по раздел VI от Договора за потребителски кредит № 5005622509 от 30.12.2013 г. и чл. 4.1., 4.2. и 4.3. от Общите условия към него, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 09.03.2016 г. до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че на 30.12.2013 г. на ищцата било предложено от ответното дружество да сключи договор за кредит в размер на 3 000 лева за срок от 48 месеца, с размер на вноската от 202, 50 лева, платима на 10- то число, при ГПР от 110.70 % и годишен лихвен процент от 76,89 % на годишна база или 0,21 % на ден и общо дължима сума в размер на 9 720 лева. Посочените параметри на договора били попълнени от кредитния експерт в договора за потребителски кредит № 5005622509 и били изпратени за одобрение. На 08.01.2014 г. по пощата на ищцата било предоставено известие за одобрение по кредита, подписаният договор и общите условия към него. Сочи се, че ищцата тогава за първи път се запознала със съдържанието на общите условия. Договорът за потребителски кредит бил обезпечен чрез солидарната отговорност на още две лица. Всеки месец на посочената падежна дата, ищцата заплащала дължимата вноска в размер на 202, 50 лева, като до декември 2015 г. тя погасила сумата от 4 650, 62 лева. В началото на 2016 г. кредитополучателката решила да погаси предсрочно кредита си, но след направена справка за остатъка на дълга се установило, че от платената сума била погасила едва 508, 66 лева от главницата, а остатъкът в размер на 4 141,96 лева били отнесени по възнаградителната лихва. На 07.01.2016 г. Е.Г. погасила предсрочно кредита си, като внесла сумата от още 3 287 лева. Твърди се, че след получаване на сумата от 7 353, 88 лева от страна на ответното дружество, то сумата от 4 141, 96 лева била платена без основание, евентуално на отпаднало основание, като възнаградителна лихва по раздел 6- ти от Договора за потребителски кредит и чл. 4.1., 4.2, 4.3. от Общите условия за периода на начисляване от 30.12.2013 г. до 11.01.2016 г. Счита, че договорът бил недействителен на основание чл. 22 от Закона за защита на потребителите (ЗПК), като неотговарящ на изискванията на чл. 11 т. 7 до т. 12 от ЗПК.  На следващо място счита, че сумата получена без основание поради нищожност на клаузите по раздел 6- ти от Договора за потребителски кредит и чл. 4.1., 4.2, 4.3. от Общите условия, поради противоречие с добрите нрави. Формирането на максимален размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва било действително според ищцата, било ако тя не надвишавала с повече от три пъти законната лихва или в конкретния случай възнаградителната лихва  следва да бъде според нея в размер на 1 000 лева. Ето защо счита, че предвид нищожността на клаузите за заплащане на възнаградителна лихва, полученото от ответника за погасяването й е получено без основание и следва да й бъде върнато. Претендира и разноски в процеса. В съдебно заседание страната не се явява, но чрез пълномощника си поддържа иска. Представя се и писмена защита.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът чрез пълномощника си е депозирал писмен отговор, с който оспорва предявения иск. Твърди, че исковите претенции били неоснователни. На ищцата бил предоставен стандартен европейски формуляр с параметрите, за които в последствие тя била кандидатствала и получила кредит, поради което същата могла да прецени икономическите последици още преди да получи кредита. Кредиторът посочил цифровите параметри на кредита и каква информация същите носят, а всички използвани съкращения били посочени с пълните им наименования в общите условия към договора. Невярно било твърдението на ищцата, че не й бил предоставен погасителен план, тъй като на всеки клиент кредиторът изпращал освен договор с известие за одобрение и приложение 1, което представлявало погасителен план. Сключеният договор отговарял на всички изисквания и съдържал всички параметри съгласно чл. 11 от ЗПК. Неоснователно било твърдението на ищцата, че с общите условия по договора се е запозналата след получаване на одобрението за кредит. Общите условия били неразделна част от договора, съгласно буква „Б“ от ДПК № 5005622509 и същите били отпечатани на гърба на процесния договор. На 28.11.2014 г. ищцата била подала молба за промяна на погасителния план, като поискала безплатно отлагане на плащането на три погасителни вноски. Бил подписан анекс № 1 към договора, с който ищцата ползвала заемната сума три месеца повече, за който период не дължала лихва или възнаграждението за кредитора не било недобросъвестно. Считат се за неоснователни и твърденията на ищцата, че клаузите по раздел IV от договора и чл. 4.1., 4.2, 4.3. от Общите условия противоречат на добрите нрави. При твърдението си за нарушаване на чл. 9 от ЗЗД ищцата не била посочила кои конкретно добри нрави считала за нарушени. Ноторно известен бил фактът, че лихвите по кредите на небанкови институции достигали до 200 %. От приложената към настоящия договор справка от БНБ било видно, че всички небанкови финансови институции предлагали кредити с лихвен процент по-висок от 76,89 %- лихвеният процент по процения договор. С оглед на тези обстоятелства меродавна била пазарната цена на кредита в сектора, а не законната лихва. Неоснователни били и възраженията за нищожност на уговорения лихвен процент поради надвишаване на трикратния размер на законната лихва, тъй като не била налице зависимост на договорната възнаградителна лихва с размера на законната лихва. Правната и икономическа природа на възнаградителната лихва и на законната лихва за забава били напълно различни. Клаузите по чл. 4.1., 4.2, 4.3. от Общите условия не били нищожни поради противоречие с добрите нрави, като същите касаели единствено начина на начисляване, а не дължимостта и размера на възнаградителната лихва. Сочи, че при евентуална недействителност на уговорения лихвен процент, то съдът следвало да приложи разпоредбата на чл. 26 ал. 4 от ЗЗД и приетата за недействителна клауза за уговорения лихвен процент следвало да се замести по право от повелителните правила на закона, т.е. да се приеме, че се дължи законната лихва за забава от датата на сключване на процесния договор за кредит до окончателното му изплащане, което станало на 08.01.2016 г. Моли за отхвърляне на претенциите, като също претендира разноски. В с.з. чрез пълномощника си поддържа отговора.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

С договор за потребителски кредит № 5005622509 от 30.12.2013 г. ответникът е предоставил на ищцата сумата в размер на 3 000 лева, за срок от 48 месеца, с размер на вноската от 202, 50 лева, платима на 10- то число на месеца, при ГПР 110, 70 %, годишен лихвен %- 76, 89 и общо дължима сума в края на периода 9 720 лева. Към договора са представени декларация за съгласие за обработка на лични данни, известие за одобрение, общи условия с версия към 12.11.2013 г., погасителен план и стандартен европейски формуляр. Погасителният план е бил променен и към договора е сключен анекс от 02.12.2014 г., към който е приложен и коригиран погасителен план.

Представени са още извлечение по сметка към договора, актуално към дата 11.01.2016 г. и справка за прилагане на лихвените нива по кредитни продукти, ведно с писмо от БНБ.

По делото е приета съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице след документална проверка на кредитното досие е посочила платената на ответника по договора от ищеца сума в размер на 7 353, 88 лева, установила е размерът на възнаградителната лихва за периода 10.01.2014 г.- 08.01.2016 г. от 4 303, 15 лева, като е изчислила още годишния процент на разходите, лихвения процент, размера на законната лихва, определила е плащанията по предсрочното погасяване и забавата в плащанията.

При така установената по делото фактическа обстановка, съдът от правна страна намира следното:

Няма спор по делото за това, че между страните е сключен процесният договор за потребителски кредит, което обстоятелство се установява както от твърденията на страните, така и от събраните писмени доказателства и изслушана ССчЕ. В договора са посочени конкретните условия и параметри на заема, а от заключението на вещото лице се установяват извършените от кредитополучателя плащания, както и начисляваните суми за лихви и разходи. С оглед обаче на въведените в исковата молба възражения за недействителност на този договор като неотговарящ на изискванията по ЗПП, както и за нищожността на клаузите за договорната възнаградителна лихва, е необходимо да се изследват така поставените въпроси, за да се прецени основателността на предявената претенция.

В разпоредбата на чл. 11 от ЗПК е посочено съдържанието на договора за кредит и са предвидени задължителни реквизити, които то следва да включва като условия за усвояване на кредита, начин на формиране на лихвен %, условия за издължаване, съдържание на погасителния план, информация за дължимите плащания и т.н. В процесния договор обаче единствените данни за тази информация се съдържат в раздел VI- „Параметри на договора“, от съдържанието на който обаче потребителят не може да прецени икономическите последици от договора, а на същия като по- слабата страна в това правоотношение законодателят е предоставил съответни стандарти за защита. На първо място, изисква се информацията да е ясна, разбираема и недвусмислена, а от посочените числа в раздел VI не се разбира какво точно се включва в размера на месечната вноска като части от главницата и лихвата и оттук потребителят е поставен в неблагоприятна позиция по отношение на информираността си за конкретните условия по кредита. На следващо място, потребителят трябва да е изразил и съгласие да са му предоставени задължителните реквизити на договор за кредит, с които той да се е запознал преди сключването му. Дори и да се приеме, че в случая ищцата е получила стандартния европейски формуляр, съдържащ преддоговорна информация, няма никакви данни тя да е била запозната с общите условия към договора преди подписването му, а пък същата въобще не е подписвала погасителния план с конкретното разпределение на лихви и главници по вноски, които два документа са й били изпратени по пощата с обратна разписка, но чак след сключване на договора. Още повече, че тук въобще не може да става въпрос за индивидуално уговорени клаузи, предвид обстоятелството, че ОУ са едностранно и отнапред изготвени от кредитодателя правила, върху които потребителя в качеството си на кандидатстващ за одобрение за кредит съвсем не може да влияе. От горното може да се направи извод за това, че договорът е сключен при определен само от търговеца размер на възнаградителната лихва, без потребителят да е изразил съгласие или да е направил предложение по отношение на годишния лихвен процент и годишният процент на разходите, които параметри определят възнаградителната лихва. Така по начина, по който е бил сключен въпросният договор за потребителски кредит, следва, че същият е поставил в неблагоприятно положение потребителя спрямо финансовата институция, отпускаща му заема и предвидила неравноправни договорки за възнаградителната лихва, поради което договорът се явява недействителен на основание чл. 143 от ЗЗП, вр. чл. чл. 24 от ЗПК. Като такъв, по смисъла на чл. 23 от ЗПК, потребителят по този договор е длъжен да върне само чистата стойност на кредита (или в случая получената сума от 3 000 лева), без да дължи лихва, а платеното над главницата (което е безспорно установено в съответни размери със ССчЕ) като възнаградителна лихва следва да се счита за получено от ответника без основание, с оглед установената недействителност.

На следващо място, дори и да се приеме, че в случая е било налице информирано съгласие на потребителя по отношение на размера и параметрите на възнаградителната лихва, то съдът намира, че размерът на тази лихва противоречи на добрите нрави, поради което същата се явява нищожна на основание чл. 26 ал. 1, предложение трето от ЗЗД.

Няма спор по това, че страните по един договор по смисъла на чл. 9 от ЗЗД могат свободно да определят неговите условия, но свободната им воля е ограничена както от повелителните разпоредби на закона, така и от добрите нрави. Според нормите на чл. 19 ал. 4 и 5 от ЗПП, в сила от 23.07.2014 г., но неприложими към конкретния договор за потребителски кредит, сключен преди приемането на тези императивни законови разпоредби, ГПР не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва, като клаузи в договор, надвишаващи този размер, се считат за нищожни. В този смисъл към датата на сключване на процесния договор, липсва ограничение по закон за определяне на размерите на възнаградителната лихва, поради което единственото ограничение остават добрите нрави. Действително липсва легална дефиниция на това понятие, но същите представляват утвърдени житейски правила, свързани със справедливостта и нормалното развитие на обществените отношения. Пренесено към конкретния случай, това означава, че при преценката за размера на възнаградителната лихва по потребителския кредит водеща роля следва да има справедливостта и недопускането на неоснователно обогатяване, още повече, че едната страна по договора е потребител, който принципно е по- слаб икономически в сравнение с търговеца и за когото националното и европейско законодателство са предвидили по- засилена защита.

Според процесния договор ищцата е получила в заем сумата от 3 000 лева, като за срок от 48 месеца тя е следвало да върне на кредитора си сумата в общ краен размер от 9 720 лева, или повече от три пъти над размера на взетия кредит. Видно от заключението на приетата по делото ССчЕ ищцата е заплатила на ответника сумата от общо 7 353, 88 лева, от които възнаградителна лихва за периода 10.01.2014 г.- 08.01.2016 г. в размер на 4 303, 15 лева, която според погасителния план принципно е следвало да бъде в размер на 6 720 лева, но поради предсрочното погасяване на договора е начислена по- малка сума. ГЛП за периода 30.12.2013 г.- 01.01.2015 г. според договора е 76, 89 %, като на ден за същия период той възлиза на 0, 21 %, а ГПР е фиксиран на 110, 70 %. Същевременно ОЛП на БНБ за горния период месечно е бил между 0, 01 % и 0, 05 %, а законната лихва- между 10, 01 % и 10, 05 %, при което положение разликата между ГЛП по договора и нормативно установената законна лихва е повече от седем пъти. Според трайната съдебна практика, максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, е ако тя не надвишава повече от три пъти законната лихва. Точно практиката на ВКС възприема като мерило за установяване на съответствието на уговорката за заплащане на възнаградителна лихва с добрите нрави законната лихва за просрочени задължения, чийто размер се определя от държавата. В тази връзка ответникът в отговора навежда подробни възражения за различния характер на двете вземания- за законна и за възнаградителна лихва, които принципно са правилни от гледна точка на това, че тези вземания се формират по различен начин и имат различна същност. Това обстоятелство обаче по никакъв начин не влияе върху установената съдебна практика, която е посочила добросъвестния и съответстващ на добрите нрави предел на волята на страните при договаряне на възнаградителната лихва по потребителските кредити- трикратния размер на законната лихва. Както вече по- горе беше посочено, потребителят е по- слабата страна в това заемно правоотношение, размерът на лихвата по договора е определен едностранно от финансовата институция, а и с оглед последвалата законодателна промяна чрез въвеждането вече на петкратния размер на законната лихва като ограничение за действителността на съответните клаузи на договора, се налага изводът, че в случая липсва еквивалентност на насрещните престации, още повече, че въпросният кредит е бил обезпечен и със солидарната отговорност на още две физически лица, също задължили се към търговеца. Не могат да бъде споделени съображенията в отговора за цената на финансовия ресурс, поетия риск при отпускане на бърз кредит, пазара на тези кредити, лихвените проценти на други небанкови финансови институции и т.н., защото подобни доводи не намират законодателна опора и те не могат да преодолеят предвиденото основание за нищожност- противоречие с добрите нрави. В този смисъл е налице неоснователно обогатяване с платената от ищцата по договора сума като възнаградителна лихва, след като тази клауза се явява нищожна, а оттук- полученото от ответника за погасяване на дълга над размер на отпусната сума като главница се явява платено без основание и като такова то подлежи на връщане. Дори ССчЕ установява по- висок размер на действително платеното по договора като лихва от претендираната в исковата молба сума, но предвид липсата на изменение на иска, претенцията следва да се уважи, както е предявена. Досежно направеното в отговора при условията на евентуалност искане- за заместване на нищожната договорка за заплащане на възнаградителна лихва с лихва за забава, следва да се посочи, че от една страна възнаградителна и законна лихва не могат да се заместват именно поради всички изложени от ответника аргументи в отговора за тяхната различна функция и същност. От друга страна, което е и по- важното в случая, договорът за кредит тук е потребителски и е предвидена императивна законова норма- чл. 23 от ЗПК, предвиждаща, че при доказана недействителност следва да се дължи чистата стойност на кредита. Това означава, че при нищожност на възнаградителната лихва поради противоречието й с добрите нрави, съдът не може да попълва договора, позовавайки се на нормата на чл. 26 ал. 4 от ЗЗД, каквото правомощие той има при търговските сделки, но не и при потребителските кредити.

В заключение следва да се посочи, че клаузата за лихва накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява нищожна. Като такава тя не произвежда правно действие, поради което следва да се приеме, че възнаградителна лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение по нея не е възникнало за ищцата. Платеното от лицето е недължимо и то следва да се върне от неоснователно получилият го, което обуславя и уважаването на предявения иск изцяло.

С оглед изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищцата се дължат направените по делото разноски. Същите се претендират, за тях е представен изискуемият по чл. 80 от ГПК списък и са налице доказателства за реалното им извършване- внесена държавна такса в размер на 165, 78 лева (л. 23), депозит за вещо лице по ССчЕ в размер на 150 лева (л. 69) и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 900 лева (л. 78), които следва да се възложат в тежест на ответника.

Поради изложеното, съдът

 

Р    Е    Ш    И :

 

ОСЪЖДА „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: 175074752, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, представлявано от у. С.Н.Н. и З.С.Р., да заплати на Е.А.Г., ЕГН: **********,***, чрез пълномощника си адв. С.М., сумата в размер на 4 141, 96 (четири хиляди сто четиридесет и един лева и деветдесет и шест стотинки) лева, начислена за периода от 30.12.2013 г. до 11.01.2016 г., представляваща неоснователно платена възнаградителна лихва по раздел VI от Договора за потребителски кредит № 5005622509 от 30.12.2013 г. и чл. 4.1., 4.2. и 4.3. от Общите условия към него, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба- 09.03.2016 г. до окончателното изплащане на вземането.

 

ОСЪЖДА „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: 175074752, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, представлявано от у. С.Н.Н. и З.С.Р., чрез пълномощника му юрисконсулт Н.Л.- М., да заплати на Е.А.Г., ЕГН: **********,***, чрез пълномощника й адв. С.М., направените по настоящото дело разноски, както следва: държавна такса в размер на 165, 78 (сто шестдесет и пет лева и седемдесет и осем стотинки) лева, депозит за вещо лице в размер на 150 (сто и петдесет) лева и адвокатско възнаграждение в размер на 900 (деветстотин) лева.

 

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му  на страните.

 

                                                                       СЪДИЯ :/п/

Вярно с оригинала.

АД