Гражданско дело 1345/2016 - Решение - 16-11-2016

Решение по Гражданско дело 1345/2016г.

Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер 3489                                     Година 16.11.2016                           Град  ПЛОВДИВ

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

                         

Пловдивски Районен съд                                                                        ХІІІ граждански състав

На седми ноември                                                   две хиляди и шестнадесета година

В публично заседание в следния състав:

 

   ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ЛИЧЕВА - ГУРГОВА

 

Секретар: Мария Христова

като разгледа докладваното от съдията

гражданско дело № 1345 по описа за 2016 година

и за да се произнесе, взе предвид:                 

                        Производството е по иск с правно основание член 55 ал.1, предл. 1 от  ЗЗД.            

            Ищеца Е.А.Г. ЕГН **********, с адрес: ***, чрез адв. С.М.,***, оф.1, иска от съда, да се постанови решение, с което да осъди „НЕТКРЕДИТ” ООД, ЕИК 201253421, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Лъчезар Станчев” (ЛИТЕИС ТАУЪР) № 3, ет. 10, представлявано от Б. Ц. Н. и И. Н. Х. – С., да й върне сумата от 857,00 лева, представляваща платена без основание възнаградителна лихва по договори за заем /кредит/ с №0192904 от 29.07.2014 г.; Кредит №0189226 от 09.07.2014 г.; Кредит №0185618 от 20.06.2014г.; Кредит №0182016 от 31.05.2014г. ; Кредит №0178236 от 12.05.2014г.; Кредит №0174830 от 23.04.2014г.; Кредит №0167397 от 17.03.2014г.; Кредит №0164268 от 04.03.2014г.;            Кредит №0160192 от 17.02.2014г.; Кредит №0148462 от 27.12.2013г.; Кредит №0145256 от 10.12.2013г.; Кредит №0143794 от 02.12.2013г.; Кредит №0142212 25,11.2013г.; Кредит №0138788 от 05.11.2013г.; Кредит №0136846 от 25,10.2013г.; Кредит №0134511 от 14.10.2013г.; Кредит №0131397 от 01.10.2013г. и Кредит №0125907 от 11.09.2013г. с анекси към тях, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното удовлетворяване на вземането. Претендира направените по делото разноски.

            Твърди, че на 19.09.2013 г. като потребител - кредитополучател на ответното дружество по реда на Закона за предоставяне на финасови услуги от разстояние, бил сключен договор за потребителски кредит № 0125907, по силата на който ответното дружество се задължило да предостави в заем на ищцата сумата от 199,00 лева, а ищцата като потребител - кредитополучател се е задължил да я върне в седмичен срок заедно с „такса за ползване на кредита", начислявана на ден и в размер на близо 2,00 лева на ден съгласно договора, и административна такса от 4,00 лева. По отношение на срока за ползване на паричните средства й било заявено, че ако няма възможност да върне предоставената й сума в уговорения срок политиката на ответника била той да се разсрочва за нов уговорен между страните срок чрез сключване на нов договор и анекс към него. Условието било преди разсрочването /рефинансирането/ да бъде заплатена възнаградителната лихва /таксата за ползване на сумата/ за изминалия месец като ограничение в броя на възможните рефинансирания нямало.

            По този начин ищцата сключила 18 броя договора, чрез които рефинансирала многократно предоставените й суми като заплащала по всеки договор предвидените в тях „такса за ползване", представляваща възнаградителна лихва, която се формирала по следния начин: 1,00 лев на всеки 100,00 лева предоставени средства умножени по броя на дните на фактическото ползване. Твърди, че за периода от 11.09.2013 г. до 29.07.2014 г., ищцата била заплатила възнаградителна лихва в общ размер на 857,00 лева за общ период на ползване на заемни средства от 212 дни или седем месеца.

            Твърди, че горепосочените суми в общ размер на 857,00 лева, представляващи заплатена възнаградителна лихва по договори за потребителски кредити с номера, както следва:Кредит №0192904 ; Кредит №0189226; Кредит №0185618 ; Кредит №0182016 ; Кредит №0178236 ; Кредит №0174830 ; Кредит №0167397 ; Кредит №0164268 ; Кредит №0160192 ; Кредит №0148462 ; Кредит №0145256 ; Кредит №0143794 ; Кредит №0142212; Кредит №0138788 ; Кредит №0136846 ; Кредит №0134511 Кредит №0131397 ; Кредит №0125907; била получена без основание от страна на ответника и следвало да бъде върната поради недействителността на договорите за кредит, поради нищожността на договорите за кредит в частта, в която било уговорено задължението за заплащане на възнаградителна лихва поради противоречието й с добрите нрави. Твърди, че действително в законодателството нямало изрична разпоредба за действителността на договорната възнаградителна лихва с оглед на нейния размер, тъй като същата представлявала съглашение/две съвпадащи насрещни волеизявления/ между страните. В същото време обаче съглашението за заплащане на договорна /възнаградителна/ лихва било ограничено съгласно чл.9 от ЗЗД, от повелителните разпоредби на закона и от добрите нрави. Съдебната практика по приложението на чл. 9 от ЗЗД във връзка с уговорката за заплащане на възнаградителна лихва приемала, че последната била нищожна поради противоречие с добрите нрави ако надвишава двукратния размер на законната лихва - /Решение №906 от 30.12.2004 г., на ВКС по гр.д. №1106/2003 г., ІІ т.о., Решение №378 от 18.05,2006г, на ВКС по гр.д. №315/2005г., II г.о.,Решение №1270 от 09.01.2009г. на ВКС по гр. д.№5093/2007г., II т.о./.

           Счита, че в конкретния случай договорната лихва надхвърляла добросъвестния, нормален и справедлив размер на възнаграждението на кредитора за това, че е предоставил за ползване свои средства на потребителя. Това било видно от самия договор за кредит въпреки липсата в него съществена  информация за общата цена на финансовата услуга. Така, в чл.2.2. от договора било уговорено, че „таксата за ползване на сумата "се определяла като дневна „такса" и се умножавала по дните на заема, а самата „дневна такса" била 1,00 лев на всеки сто лева от заема. Това означавало, че за ползването на 399,00 лева за десет дни ищцата дължала възнаградителна лихва в размер на 40 лева. Подобен размер на лихвен процент бил недопустим с оглед справедливостта и добрите нрави предвид размера на заема и периода на ползването му. За сравнение законната лихва върху сумата от 399,00 лева за един месец от 01.03.2013 г. до 01.04.2013 г. била 3.56 лева, а за една година от 01.03.2013 г. до 01.03.2014 г. била 40.65 лева.

           В резултат на договора и последващите рефинансирания за ползване на заемни средства в размер на близо 400,00 лева за общо за седем месеца ищцата била заплатила възнаградителна лихва, наречена „такса за ползване" в размер на 857,00 лева.

           С оглед на гореизложеното счита, че уговорените в договор за кредит №0192904 ; Кредит №0189226; Кредит №0185618 ; Кредит №0182016 ; Кредит №0178236 ; Кредит №0174830 ; Кредит N20167397 ; Кредит №0164268 ; Кредит №0160192 ; Кредит №0148462 ; Кредит №0145256 ; Кредит №0143794 ; Кредит №0142212; Кредит №0138788 ; Кредит №0136846 ; Кредит №0134511 Кредит N20131397 ; Кредит №0125907, такса за ползване на заемната сума е нищожна поради противоречието й с добрите нрави, а платеното въз основа на нищожната клауза следвало да се върне обратно на ищцата като получено от ответника без правно основание.

           ОТВЕТНИКЪТ „НЕТКРЕДИТ” ООД, гр. София, с отговора на исковата молба твърди, че предявения иск е неоснователен и моли съда да го отхвърли по следните съображения:

          Твърди, че „НЕТКРЕДИТ” ООД е финансова институция по смисъла на Закона за кредитните институции, регистрирана в регистъра на Българска народна банка и предоставяща на своите клиенти кредитиране при стриктно спазване на нормативната уредба, регулираща извършваната от дружеството дейност. В рамките на периода от 11.09.2013 г. до 29.07.2014 г. между ответника и ищцата били сключени 18 договора за кредит, по които на последната са отпуснати суми на стойност между 199,00 лева и 500,00 лева. По първите 17 договора за кредит кредитополучателят поел задължение да заплаща на „Неткредит" ООД дневна такса за ползване на всеки един кредит в размер на 1,00 лев на всеки 100,00 лева от сумата но съответния заем. По този начин ищцата дължала дневна такса за ползване в размер на 682,93 лева по първоначално сключените 17 договора за кредит. По отношение на последния по дата отпуснат заем, съгласно заявка № 192904 (Договор за кредит № 1407291246410005 от 29.07.2014 г.), дължимите от кредитополучателя суми,  били в размер на 154,18 лева, представляващи лихва в размер на 16,68 лева  и неустойка в размер на 137,50 лева. Твърди, че общата заплатена от ищцата сума (без заплатените главница и административна такса, които не били предмет на оспорване в настоящия процес), по сключените 18 договора за кредит през процесния период, възлизала на 837,11 лева. Тази обща сума била заплатена на основание дължими от кредитополучателя такса за ползване в размер на 682,93 лева, както и начислени по Договор за кредит № 1407291246410005 от 29.07.2014 г. лихва в размер на 16,68 лева и неустойка в размер на 137,50 лева. Твърди, че Претенцията в исковата молба била за възстановяване на заплатени от кредитополучателя такси за ползване. Заплатената през процесния период сума, представляваща дължими от кредитополучателя такса за ползване и впоследствие лихва (по Договор за кредит № 1407291246410005 от 29.07.2014 г.) по отпуснатите кредити била в размер на 699,61 лева (шестстотин деветдесет и девет лева н шестдесет и една стотинки), а не претендираната сума от 857 лева. Твърди, че наред с посочената сума от 699,61 лева ищцата била заплатила и неустойка в размер на 137,50 лева, произтичаща от Договор за кредит № 1407291246410005 от 29.07.2014 г. Тя била заплатена на основание чл. 6 от договора, поради факта, че кредитополучателят не е представил на ответника гаранция по кредита съгласно изричната разпоредба на чл. 4, ал. 3 от договора между страните. Заплатената от ищцата неустойка била дължима поради извършено неизпълнение на посоченото задължение за предоставяне на гаранция, като тя нямала характер нито на такса за ползване на кредита, нито на възнаградителна лихва за ответника. Клаузата за неустойка  имала за предмет единствено гарантиране на правата на ответното дружество във връзка с отпуснатите заемни средства и евентуално обезщетителен характер в случай на невъзможност за възстановяване на заетите суми. В тази връзка следвало да бъде подчертано, че предоставяните от „Неткредит" ООД суми под формата на кредит бивали отпускани на кредитополучатели срещу предоставяне/учредяване на никакво или минимално обезпечение. Това обстоятелство от своя страна свидетелствало за завишения търговски риск, свързан с осъществяваната от ответника дейност и същественото значение, което уговорката за неустойка имала за гарантиране нормалното функциониране и жизнеспособността на търговския план на ответното дружество. Подобен риск би могъл да бъде ограничен поне частично чрез предоставяне на обезпечение, с което условие кредитополучателят се е съгласил подписвайки договора. Фактите в настоящия процес били подкрепа на казаното, като видно от отпуснатите на ищцата 18 на брой кредита, често предоставяни с цел рефинансиране на предходен кредит, кредитополучателят не е имал възможност със свои собствени средства да обслужва своите задължения. В този смисъл ответникът е изискал да обезпечи вземанията си към Е.А.Г., посредством получаването на обезпечение, съответно е предвидил в сключения от него договор неустойка при неизпълнение на това задължение. Твърди, че дължимите по Договор за кредит № 1407291246410005 от 29.07.2014 г. лихви и неустойки били изцяло съобразени с действащата към момента на сключване на договора правна уредба и предвидените в Закона за потребителския кредит (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) ограничения. Годишният процент на разходите (ГПР) по кредита а в размер на 49,09 % от сумата на кредита, в съответствие с разпоредбите на ЗПК. Твърди, че била неоснователна претенцията на ищцата за противоречие с добрите нрави на заплатената лихва по Договор за кредит № 1407291246410005 от 29.07.2014 г. в размер на 16,68 лева. Както посочили в т. 2.2., лихвата била изцяло съобразена с действащата към момента на отпускане на кредита нормативна уредба и в частност с нормата на чл. 19, ал. 5 от 3ПК, съгласно която ГПР по потребителски кредити не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. При наличие на нормативно определен с императивна норма размер па дължимата лихва, претенция за нейното противоречие с добрите нрави и респективно преценка по справедливост на нейния размер, следвало да бъде счетена за изцяло неоснователна. Неправилно бил посочен размерът на заплатената такса за ползване по кредит № 0185618 от 20.06.2014 г. в размер на 72,00 лева. Дневната такса за ползване на кредита била дължима в размер на 1,00 лев за всеки 100,00 лева от отпуснатата сума на заема, която по посочения договор е в размер на 275,00 лева, т.е. таксата е била в размер на 2,75 лева на ден. Кредитът бил отпуснат с 18-дневен срок за връщане на средствата, от което следвало, че дължимата и реално заплатена от ищцата такса била в размер на 49,50 лева, а не посочените в исковата молба 72 лева. Твърди, че с оглед изложеното по-горе, реално заплатената от Е.А.Г. такса за ползване и лихва по 18-те сключени договора за кредит била в размер на 699,61 лева, а останалите средства до размера на претенцията от 857,00 лева или не са били заплатени от нея или са били дължими на различно основание (неустойка), съответно заплатени поради виновното неизпълнение на договорните задължения на ищцата. Наред с това била неоснователна и претенцията за възстановяване на сумата от 16,68 лева, заплатени като дължима лихва по Договор за кредит № 1407291246410005 от 29.07.2014 г., тъй като размерът на това задължение е бил изцяло съобразен с действащата към момента нормативна уредба. Твърди, че доводите на ищцата относно нищожност на уговорките за заплащане на такса за ползване на отпуснатите в заем суми, поради тяхното противоречие с добрите нрави, съответно прекомерност на дължимите такси били абсолютно неоснователни. При определяне на размера на дължимите такси, лихви и разноски, съгласно чл. 9 ЗЗД, страните са били свободни да договорят параметрите на отношенията помежду си. Ищцата била приела съдържащите се в договорите за кредит уговорки и е изпълнявала задълженията си за заплащане на таксите за ползване на кредита, с което на практика е потвърждавала и признавала тяхната дължимост. Кредитополучателят е бил подробно запознат с разпоредбите на договора, който сключва и бил наясно с неговите финансови условия. Спазвайки всички стандарти за отговорно кредитиране, „Неткредит“ ООД, предоставяло детайлна информация на своите клиенти преди и след отпускане на заемни средства, по всички канали за известяване и комуникация със своите клиенти - на място в офиси на дружеството, посредством своята онлайн платформа, даваща възможност за изчисляване на дължимите по договори за кредит суми чрез онлайн калкулатори, на дежурните телефони на дружеството, както и чрез имейл известяване за приближаващи падежи на задължения. В този смисъл дружеството обезпечавало на всеки потенциален кредитополучател възможност за запознаване с условията на отпусканите заеми, поеманите във връзка с тях отговорности и задължения и възможностите за погасяване на дължимите суми.

             По искане на ищеца и след становище на ответника при условията на чл.214 ал.1 от ГПК, съдът е допуснал изменение на предявения иск, като същия следва да се счита предявен в общ размер на 682,93 лева.

             Със писмената молба с правно основание чл.214 ал.1 от ГПК, ищеца е оттеглил исковата си претенция за договор от 29.07.2014 г. – Кредит до заплата 30 дни- 150 лева, като по отношение на тази претенция съдът следва да прекрати производството делото, а решението за прекратяване в тази му част ще има характер на определение.

От събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от фактическа страна следното:

По делото са представени като доказателства заверени преписи от Договор за заем № 0164268 от 04.03.2014г.; № 0182016 от 31,05.2014г.; № 0185618 от 20.06.2014г.; 0189226 от 09.07.2014г.; №0192904 от 29.07.2014г.; 0189226 от 09.07.2014г; №0185618 от 20.06.2014г.; №0182016 от 31.05.2014г.; №0178236 от 12.05.2014г.; №0174830 от 23.04.2014г.;  №0167397 от 17.03.2014г.; №0164268 от 04.03.2014г.; №0160192 от 17.02.2014г.;  №0148462 от 27.12.2013г.;  №0145256 от 10.12.2013г.; №0143794 от 02.12.2013г.; №0142212 25.11.2013г.; №0138788 от 05.11.2013г.; №0136846 от 25.10.2013г.; №0134511 от 14.10.2013г.; №0131397 от 01.10.2013г и №0125907 от 11.09.2013г. с анекси към тях, от които се установява, че между страните по делото са като кредитополучател  и кредитна институция, бил сключен договор за потребителски кредит № 0125907, по силата на който ответното дружество се задължило да предостави в заем на ищцата, а тя да върне заема в седмичен срок заедно с „такса за ползване на кредита”. Поради невъзможност да върне кредита в уговорения срок, кредита се разсрочвал за нов уговорен между страните срок чрез сключване на договор и анекс към него.

По делото е изслушано заключение по допусната ССч.Е, което е прието от страните по делото като обективно безпристрастно и пълно.

Видно от заключението на вещото лице от 28.07.2016 г. се установява, че дневният лихвен процент на лихвата за договорите  за периода за ползване на заеманата сума в размер на 1,00 лев за всеки ден за всеки 100 лева и  и административна такса в размер на 4,00 лева. Установява се, че главницата по отпуснатите заеми е в общ размер на 6 860,00 лева; таксата за ползване на наземите по чл.2.2 от договорите е в общ размер на 682,93 лева; административната такса  по чл.2.3 от договорите е в общ размер на 68,00 лева; договорната лихва по договорите е 16,68 лева, а неустойката по чл.6 ал.1 от договорите е 137,50 лева.

От същото заключение се установява, че средния размер на разход на ответното дружество „НетКредит” ООД, за един заем за всеки от месеците, в които е отпуснат всеки един от кредитите на ищцата Е.Г. е 794,57 лева; а по средния размер на разхода за един заем за периода от м.09.2013 г. до м.09.2014 г. е 984,24 лева.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема за установено от правна страна следното:

Съдът приема, че в настоящия случай е предявен иск с правно основание член 55 ал.1 ЗЗД – иск за връщане на неоснователно полученото поради начална липса на основане.

Страните по делото спорят относно обстоятелството дали ответника по делото е следвало да събере за периода 11.09.2013 г. до 29.07.2014 г. възнаградителна лихва  в общ размер на 682,93 лева, тъй като сащата се явява по-голяма от двукратния размер на законната лихва и по този начин противоречи на добрите нрави.

Страните не спорят относно обстоятелството, че такава лихва и административна такса от 4,00 лева са договорени съответнво в чл.2.2 и т.2.3  във всеки от 18-те договора за заем в раздел „Предмет на договора”.

Действително страните могат свободно да определят условията на договора, но тази тяхна свободна воля е ограничена от повелителните разпоредби на закона и на добрите нрави/чл.9 от ЗЗД/.

Към датата на сключване на процесния договор за заем императивни разпоредби на закона по отношение на размера на възнаградителната лихва като договорно съглашение между страните е нямало.

Горното обаче не може да се приеме, че свободата на волята на страните по никакъв начин не е ограничена и то при положение, че се касае за потребителски договор, при който едната страна - потребителят е по-слабата икономически страна, поради което се ползва със засилена защита от ЗЗП и ЗПК.

Ограничителят на свободата на волята между страните са именно добрите нрави като неписани, но трайно утвърдили се житейски правила, непосредствено свързани със справедливостта и нормалното и цивилизовано развитие на обществените отношения.

В конкретния случай по делото е установено, че ищцата като потребител е следвало да заплати на ответника възнаграждение надвишаващо многократно размера на  законната лихва за процесния период. видно от заключението на вещото лице договорената възнаградителна лихва  е в размер на 682,93 лева, а законната лихва за същия период възлиза на 23,20 лева.

Съгласно трайната съдебна практика на ВКС като мерило за установяване на съответствието на уговорката за заплащане на възнаградителна лихва с добрите нрави е именно законната лихва за просрочени задължения, която се определя от държавата.

В тази връзка е и съдебна практика на ВКС - Решение №906 от 30.12. 2004 г. на ВКС по гр. д. №1106/2003г., II г.о.; Решение № 1270 от 09.01.2009 г. на ВКС по гр.д. №5093/2007г., II г.о., според която съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната лихва.

В същото време е налице трайноустановена практика на Върховен касационен съд на РБългария, която посочва добросъвестния и съответстващия на добрите нрави /като ограничение на свободата на волята/ предел на волята на страните за заплащане на възнаградителна лихва, а именно: три пъти законната лихва.

            Ето защо и съгласно изложенот по-горе, настоящата инстанция на съда намира, че е налице неоснователно обогатяване с платеното от ищцата в размер на 682,93 лева.

           С оглед изхода на делото, ответникът дължи на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 300,00 лева за възнаграждение на един адвокат съгласно чл.38 от ЗА, вр. с чл.7 ал.2 т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Водим от горното, съдът

 

Р   Е   Ш   И:

 

                        ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело № 1345/2016 г. по описа на ПРС, ХІІІ гр. с. по отношение на Договор за кредит с №0192904 от 29.07.2014 г. за 150,00 лева, поради оттегляне на исковата претенция в тази част.

                       РЕШЕНИЕТО  в тази му част има характер на ОПРЕДЕЛЕНИЕ и подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от получаване на съобщението.

           ОСЪЖДА на основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД, НЕТКРЕДИТ” ООД, ЕИК 201253421, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Лъчезар Станчев” (ЛИТЕКС ТАУЪР) № 3, ет. 10, представлявано от Б. Ц. Н. и И. Н. Х. – С., да заплати на Е.А.Г. ЕГН **********, с адрес: ***, чрез адв. С.М.,***, оф.1, сумата от 682,93(шестстотин осемдесет и два лева и 93 ст.) лева, представляваща платена без основание възнаградителна лихва по договори за заем /кредит/ с №0192904 от 29.07.2014 г.; Кредит №0189226 от 09.07.2014 г.; Кредит №0185618 от 20.06.2014г.; Кредит №0182016 от 31.05.2014г. ; Кредит №0178236 от 12.05.2014г.; Кредит №0174830 от 23.04.2014г.; Кредит №0167397 от 17.03.2014г.; Кредит №0164268 от 04.03.2014г.; Кредит №0160192 от 17.02.2014г.; Кредит №0148462 от 27.12.2013г.; Кредит №0145256 от 10.12.2013г.; Кредит №0143794 от 02.12.2013г.; Кредит №0142212 25,11.2013г.; Кредит №0138788 от 05.11.2013г.; Кредит №0136846 от 25,10.2013г.; Кредит №0134511 от 14.10.2013г.; Кредит №0131397 от 01.10.2013г. и Кредит №0125907 от 11.09.2013г. с анекси към тях, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 04.02.2016 г. - до окончателното изплащане на сумата.

ОСЪЖДА „НЕТКРЕДИТ” ООД, ЕИК 201253421, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Лъчезар Станчев” (ЛИТЕКС ТАУЪР) № 3, ет. 10, представлявано от Б. Ц. Н. и И. Н. Х. – С., да заплати на Е.А.Г. ЕГН **********, с адрес: ***, чрез адв. С.М.,***, оф.1, сумата от 300,00(триста)лева представляваща направени по делото разноски.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Пловдивски окръжен съд в двуседмичен срок от връчване  на съобщение до страните.

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/

                                 /Мария Личева – Гургова/

Вярно с оригинала

ВА