Гражданско дело 11572/2016 - Решение - 12-08-2017

Решение по Гражданско дело 11572/2016г.

 

                                          Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

  2769                              12.08.2017 година                                  град Пловдив

 

                                      В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, XXI граждански състав, в публично заседание на двадесет и осми юни две хиляди и седемнадесета година, в състав:

      

РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА

                                                               

при участието на секретаря Малина Петрова,

като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 11572 по описа на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Съдът е сезиран с искова молба от „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК 131134023 против П.В.В., ЕГН **********, с която са предявени главни обективно съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11, т.7, т.11, чл. 33 ЗПК, вр. с чл. 99 ЗЗД и евентуални осъдителни искове с правно основание по чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11, т.7, т.11, чл. 33 ЗПК, вр. с чл. 99 ЗЗД

 

Ищецът твърди, че на 14.09.2006 г., между ответника и трето лице – кредитор „Ти Би Ай Кредит” ЕАД, бил сключен договор за потребителски кредит № 8061411092, ведно с Общи условия /ОУ/, с предоставена кредитна карта с лимит от 200 лева. На 22.09.2008 г. бил сключен анекс към договора, чрез който лимитът бил увеличен на 700 лева. За използвания финансов ресурс се дължала договорна лихва от датата на теглене на парите до погасяването им. Съгласно чл.4.4 от ОУ, ответникът следвало да погасява в срок задължителна месечна вноска, която се формирала като сбор от дължимите за месеца договорна лихва, транзакционна такса и такса обслужване. Ответникът не погасил три месечни вноски с падежи – 15.03.2015 г., 15.04.2015 г. и 15.05.2015 г., поради което и на основание чл. 4 от ОУ, всички вземания станали предсрочно изискуеми, считано от 16.05.2015 г., за което кредитополучателят бил уведомен, чрез редовно връчен по реда на чл. 22 от ОУ документ.

Ответникът ползвала 656,12 лева от отпуснатия кредитен лимит, като били начислени и следните суми, съобразно договора – 96 лева – такси за обслужване за периода 01.02.2015 г. – 31.05.2016 г. и 188,56 лева – договорна лихва за периода 01.02.2015 г. – 31.05.2016 г.

Твърди се, че на 05.09.2012 г. с приложение № 1 към договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ между „Ти Би Ай Кредит” ЕАД /цедент/ и ищеца /цесионер/, всички вземания по договора за кредит и анекса били прехвърлени на „Ти Би Ай Банк” ЕАД. Цедентът изпратил уведомление за цесията на посочения от кредитополучателя актуален адрес, но същото не било потърсено от адресата, поради което и следвало да се счита за редовно връчено на осн. чл. 8 от ОУ.

  Поради липсата на погасяване, ищецът се снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 4994/26.06.2016 г., издадена по ч.гр.д.№ 8656/2016 г. по описа на ПРС, VIII гр.с. за всички упоменати по-горе суми, срещу която в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК ответникът подал възражение за недължимост, в резултат на което възникнал правен интерес от предявяване на настоящите искове. С оглед изложеното, се моли предявените претенции да бъдат уважени в цялост, като се признае дължимостта на сумите за главница, договорна лихва и такси, ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението в съда –24.06.2016 г. до окончателното погасяване. Претендират се разноските в заповедното и в настоящото производство.

  При условията на евентуалност, ако съдът приеме, че не е налице редовно уведомяване на ответника за предсрочната изискуемост преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, се претендира за настъпването й в хода на процеса, като се моли за осъждане на ответника да заплати същите суми за съответни периоди, ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на исковата молба в съда до погасяването.

 

  В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е подала писмен отговор, с който оспорва основателността на исковете. Твърди, че не е уведомявана нито за твърдяната предсрочна изискуемост, нито за прехвърляне на вземанията с договора за цесия. За последния разбрала едва с получаване на исковата молба. Оспорва се съществуването на този договор, съдържанието и подписите в него. Отделно се твърди, че исковете са неоснователни, тъй като всички вземания по договора били платени, за което страната разполагала с писмени документи. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на исковете. Претендират се разноски.

 

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

 

По допустимостта:

Видно от приложеното ч. гр. д. № 8656/2016 г. по описа на ПРС, VIII гр.с., вземанията по настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Възражението за недължимост е подадено в срока по чл. 414, ал.2 ГПК и исковете, по които е образуван настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

 

По същество:

Ищецът твърди, че между ответника и трето лице кредитор „Ти Би Ай Кредит” ЕАД, бил сключен договор за потребителски кредит № 8061411092, ведно с Общи условия /ОУ/, с предоставена кредитна карта с лимит от 200 лева. На 22.09.2008 г. бил сключен анекс към договора, чрез който лимитът бил увеличен на 700 лева. За използвания финансов ресурс се дължала договорна лихва от датата на теглене на парите до погасяването им. Съгласно чл.4.4 от ОУ, ответникът следвало да погасява в срок задължителна месечна вноска, която се формирала като сбор от дължимите за месеца договорна лихва, транзакционна такса и такса обслужване. Ответникът не погасил три месечни вноски с падежи – 15.03.2015 г., 15.04.2015 г. и 15.05.2015 г., поради което и на основание чл. 4 от ОУ, всички вземания станали предсрочно изискуеми, считано от 16.05.2015 г., за което кредитополучателят бил уведомен, чрез редовно връчен по реда на чл. 22 от ОУ документ.

Сключването на договора, ведно с анекса и усвояването на паричните средства са отделени като безспорни факти /вж. Определение по чл. 140 ГПК № 3407/10.04.2017 г./.

От представения договор за продажба и прехвърляне на вземания от 05.09.2012 г. между „Ти Би Ай Кредит” ЕАД и ищеца и извлечение от приложение 1 към него се установява, че задълженията на ответника /включително процесните/ са били прехвърлени на ищеца. Видно от приложената на лист 26 обратна разписка, първоначалният кредитор е направил опит да съобщи за прехвърлянето на ответника, но съобщението е останало непотърсено. Към исковата молба е приложено съобщение за прехвърляне на вземане, изходящо именно от цедента, което не се установява да е достигнало до адресата преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК.

Независимо от това, цесията е съобщена на длъжника с получаването на настоящата искова молба, ведно с приложеното съобщение, изходящо от предишния кредитор, което обстоятелство следва да бъде съобразено на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, в какъвто смисъл е и задължителната съдебна практика - Решение № 3 от 16.04.2014г. по гр.д. 1711/2013г. на I т.о., Решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г., II т. о. ВКС. Ето защо и цесията е породила действие, а възраженията на ответника са неоснователни. Не се установява плащане на процесните вземания /с едно изключение, което ще бъде обсъдено впоследствие/, нито на стария, нито на новия кредитор, поради което за двойно погасяване не може да става дума. Относно оспорването на договора за цесия, за ответника липсва интерес от такова /арг. от т. 2 от ТР № 5/2014 на ОСГТК на ВКС/. Договорът има действие по отношение на кредитополучателя.

За вземания по договор за кредит с клауза за предсрочна изискуемост при неплащане на определени вноски, като част от основанието на иска, изрично заявено в заповедно производство по чл. 410 ГПК, предсрочната изискуемост не настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение кредиторът да е уведомил длъжника за обявяването на предсрочната изискуемост /т. 18 от ТР № 4/2013 от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС;   Решение № 123/09.11.2015 г. по т.д. № 2561/2014 г. ма ВКС, II т.о. и решение № 139 от 05.11.2014г. по т.д. 57/2012г. на ВКС I т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК/.

 В чл. 4.7 от ОУ на договора е предвидена възможност за настъпване на предсрочна изискуемост на всички вземания, при непогасяване на три поредни месечни вноски. Въпреки клаузата за автоматична предсрочна изискуемост, за настъпването на същата е необходимо уведомяване, като изявлението на кредитора следва да достигне до кредитополучателя, съгласно императивното изискване на чл. 60, ал. 2 ЗКИ и разясненията на т. 18 от ТР № 4/2013 от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС.

В случая по делото не се установява отправеното от ищеца волеизявление за обявяване на вземанията за предсрочно изискуеми да е достигнало до ответника преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК.

Към исковата молба е приложено уведомление за настъпила предсрочна изискуемост, обратна разписка и известие от пощенска станция образец 250. Видно от отбелязването в последното пратката не е достигнала до адресата, а е върната с отбелязването, че пратката не е потърсена. Това удостоверяване не е достатъчно, за да се приеме че е настъпила предсрочната изискуемост.

Във връзка с избрания от кредитора ред за връчване на съобщението- чрез пощенска пратка, е постановено Решение № 148 от 2.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 2072/2015 г., I т. о., ТК по реда на чл. 290 ГПК. В него се приема, че, съгласно разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона за пощенските услуги, условията за доставянето на пощенските пратки се определят според Общи правила, приети с решение № 581/27.10.10г. от Комисията за регулиране на съобщенията. Удостоверителна сила за получаване на съобщението има осъщественото връчване в случаите на препоръчана пощенска пратка, която е доставена на адреса на получателя срещу подпис /чл. 5, ал. 1 от Общите правила/ или на пълнолетен член на домакинството на получателя, живеещ на адреса, срещу подпис и документ за самоличност /чл. 5, ал. 2 от Общите правила/. В чл. 5, ал. 3 на Общите правила са разписани действията, които следва да извършат пощенските служители, когато препоръчаната пощенска пратка не е предадена при посещение на адреса. Пощенският оператор удостоверява, че пратката не е доставена на адреса и същата е върната на подателя, съгласно изричното указание в чл. 14 от правилата. Общите правила и чл. 36, ал. 2 от Закона за пощенските услуги не въвеждат фикция, че при липса на фактическо връчване, дори и при изпълнение на задълженията на пощенския оператор по чл. 5, ал. 3, пратката ще се счита за доставена на получателя.

Допустимо е в договора страните да са предвидили, че изявлението на едната от страните ще се счита за достигнало до другата страна без фактически същото да е получено. Такава клауза, която фингира недоставено или само изпратено съобщение като получено, би била в съответствие с принципите на добросъвестно упражняване на правата на кредитора, ако ясно разписва определени предпоставки и/или фактически констатации, при наличието на които ще се счита, че е положена дължимата грижа, както и ако според договора опитът за предаване на съобщението .на адрес или на адресат/ се приравнява на фактическото му получаване.

В договора липсва клауза за изрично приравняване на опита за доставяне на фактическото му получаване. Същевременно изпращането на съобщение, не следва да ограничава правата на получаващата страна, поставяйки я в позиция, включително и при полагане на дължимата грижа, да не е в състояние да получи изявлението на своя съдоговорител. При уговорка в договора, кредиторът да може да извърши уведомлението с препоръчана пощенска пратка, следва връчването да е удостоверено по реда на чл.5, ал.1 и ал.2 на Общите правила, приети на основание чл.36, ал.2 от Закона за пощенските съобщения. Удостоверителното изявление на пощенския оператор за отсъствието от адреса и за неявяването в пощенската служба /непотърсена пратка/ по чл.5, ал.3 от Общите правила не презумира недобросъвестно поведение на получателя, тъй като последният не е страна по договора между подателя и пощенския оператор /виж - Решение № 180 от 23.11.2016 г. по т. д. № 2400/2016 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 148 от 02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, I т. о. и Решение № 25 от 03.05.2017г. по т.д. № 60208/2015г. на ВКС, ІІ г.о., пост. по чл. 290 ГПК /. Фингирането на недоставено или само на изпратено съобщение като получено цели защитата срещу евентуално недобросъвестно поведение на получаващата страна в случай, че същата се укрива или отказва да получава съобщения. При липса на ясно разписани в договора правила относно предпоставките, при които кредиторът може да счита, че опитът му за връчване представлява полагане на дължимата грижа и при липса на изрично обвързване на неуспешния опит за връчване с конкретни последици за получаващата страна, съдът приема, че договорната клауза не предвижда фингирано връчване на съобщения.

Отделно, следва да се отбележи, че разрешенията в посочените по-горе съдебни решения се споделят и в Решение № 41 от 29.05.2017 г. по т.д. № 60106/2016 г. на ІІ г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК и представляващо задължителна съдебна практика, в което е даден точен и категоричен отговор, че: „не е надлежно връчено уведомление за предсрочна изискуемост, което е изпратено до длъжника с писмо с обратна разписка и е върнато на подателя като непотърсено, ако по делото не са налице други обстоятелства, от които може да се направи извод за недобросъвестно поведение на получателя“.

По тези съображения съдът намира, че волеизявлението на кредитора не е достигнало до длъжника и съответно не е настъпила предсрочна изискуемост на вземането по договора за кредит на твърдяната дата. Отнасянето на кредита в просрочие и отбелязването му като изискуем още след падежа на третата вноска е счетоводна операция и няма характер на уведомление за длъжника.

На следващо място, следва да се има предвид, че се касае за претенции по договор за предоставяне на потребителски кредит, по който не се погасяват вноски с изначално определен и фиксиран размер и падеж, поради което и доколкото в заявлението не са посочени конкретни падежирали вноски, същите не могат да бъдат съобразени.  

Ето защо, исковете на претендираното основание- предсрочна изискуемост настъпила на 16.05.2015 г., преди подаването на заявлението по чл. 410 ГПК, са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени в цялост.

Поради неоснователността на главните претенции с основание предсрочна изискуемост преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, следва да се разгледат предявените при условията на евентуалност осъдителни искове с основание предсрочна изискуемост след подаването на исковата молба.

По делото се установява сключването на договора за потребителски кредит и анекса към него с увеличаване на лимита,  усвояването на кредита, уговорката за договорна лихва, нейния размер, както и дължимостта на такса за обслужване. Изявлението на кредитора за упражняването на правото да направи кредита предсрочно изискуем е достигнало до ответника с връчването на исковата молба и приложенията към нея на 06.03.2017 г., като това обстоятелство следва да се съобрази съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК. Установяват се и уговорените в договора предпоставки, а именно наличието на три последователни неплатени вноски от 15.03.2015 г., 15.04.2015 г. и 15.05.2015 г., както и липсата на погасяването им, съобразно заключението на ССЕ, което съдът кредитира изцяло. Предпоставките за настъпването на предсрочната изискуемост са налице. Възраженията на ответника в писмената защита за неоснователност на исковете, поради забава на самия кредитор, не се споделят. На първо място, същите са преклудирани, като невъведени в срока по чл. 131 ГПК, но по същество са и неоснователни. Няма ангажирани каквито и да е доказателства, че кредиторът е спрял да изпраща уведомления в обслужващата банка за изплащане на месечните вноски и липсата на плащане да се дължи по някакъв начин на негово поведение. Поради това и възраженията освен като несвоевременни, не се споделят и по същество.

От заключението на ССЕ се установява, че след подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, на 02.09.2016 г. от страна на ответника е постъпило плащане в размер на 25 лева. Същото следва да бъде съобразено от съда на основание чл. 235, ал.2 ГПК, като сумата се приспадне от дължимата договорна лихва /чл. 76, ал. 2 ГПК/. Същата следва да бъде уважена в размер на 163,56 лева /Решение № 99 от 01.02.2013г. по т.г. 610/2011г. ВКС, I т.о. относно размера/. Вземанията за главница и такса за обслужване са доказани по основание и размер /съгласно ССЕ/, поради което следва да бъдат уважени.

 

По отговорността за разноски:

Предвид изхода на делото ищецът има право на разноски по уважените осъдителни искове. Разноските за юрисконсултско възнаграждение по делото следва да бъдат определени от съда съобразно редакцията на чл. 78 ал. 8 ГПК /ДВ бр. 8/2017г./, действаща към датата на постановяване на решението и приключването на съдебното дирене. Съгласно нея, присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Разпоредбата е процесуална, тъй като предвижда правомощия на съда да определя възнагражденията по посочения ред. Процесуалните норми, съществуващи в момента на разглеждане на делото, са задължителни за съда независимо от това, кога са възникнали материалноправните отношения по даден спор и следва да се прилагат и по висящи производства, като в случая не са предвидени изключения в преходните и заключителни разпоредби на закона за изменение на ГПК. /Определение № 46 от 22.02.2027г. по т.д. № 637/2016г. на ВКС, I т.о. и Решение № 84 от 5.IX.1957 г. по гр. д. № 63/57 г., ОСГК/.

Съгласно чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, към която препраща чл. 37 от Закона за правната помощ, за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лева.

Поради изложеното, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева., предвид липсата на особена фактическа и прана сложност на производството. Делото е разгледано в две съдебни заседания, като са приети писмени доказателства и една експертиза.

Така на ищеца се дължат пълните разноски от общо 285 лева /от които депозит за ССЕ, ДТ за чж и юрк. възнаграждение; ДТ за осъд. искове не е внесена/, доколкото частичното отхвърляне е поради плащане в хода на процеса, поради което и разноските не следва да се редуцират.

На ответника не се дължат разноски.

Така мотивиран, съдът

Р    Е    Ш    И :

 

ОТХВЪРЛЯ предявените от „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК 131134023, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Д. Хаджикоцев” № 52- 54 срещу П.В.В., ЕГН **********, искове за ПРИЗНАВАНЕТО ЗА УСТАНОВЕНО, че  П.В.В. дължи на „Ти Би Ай Банк” ЕАД следните суми: 656,12 лева – главница по договор за потребителски кредит от 14.09.2006 г., сключен между П.В.В. и  „Ти Би Ай Кредит” ЕАД, вземанията по който са прехвърлени на „Ти Би Ай Банк” ЕАД с договор за цесия от 05.09.2012 г. и предсрочно изискуеми от 16.05.2015 г.;  96 лева – такси за обслужване за периода 01.02.2015 г. – 31.05.2016 г. и 188,56 лева – договорна лихва за периода 01.02.2015 г. – 31.05.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаването на заявлението по чл. 410 ГПК - 24.06.2016 г. до изплащането на вземането, за които вземания е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 4994/26.06.2016 г., по частно гр. дело № 8656/2016 г. на ПРС.

ОСЪЖДА П.В.В., ЕГН **********, с адрес: ***5 да заплати на „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК 131134023, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Д. Хаджикоцев” № 52- 54, следните суми: 656,12 лева – главница по договор за потребителски кредит от 14.09.2006 г., сключен между П.В.В. и „Ти Би Ай Кредит” ЕАД, вземанията по който са прехвърлени на „Ти Би Ай Банк” ЕАД с договор за цесия от 05.09.2012 г. и предсрочно изискуеми от 06.03.2017 г.; 96 лева – такси за обслужване за периода 01.02.2015 г. – 31.05.2016 г. и 163,56 лева – договорна лихва за периода 01.02.2015 г. – 31.05.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаването на исковата молба в съда – 22.08.2016 г. до погасяването, както и сумата от общо 285 лева – разноски по делото, като ОТХВЪРЛЯ иска за договорна лихва за разликата над уважения до пълния предявен размер от 188,56 лева, поради плащане в хода на процеса.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- гр. Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

                                    РАЙОНЕН СЪДИЯ :/п/

 

Вярно с оригинала!

КГ