Гражданско дело 10746/2015 - Решение - 26-10-2016

                                         

 

 

 

 

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

  3180               26.10.2016 година                         град Пловдив

 

                                        В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, XXI граждански състав, в публично заседание на двадесет и седми септември две хиляди и шестнадесета година, в състав:

                                                      

РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА

                                                            

при участието на секретаря Малина Петрова,

като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 10746 по описа на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е образувано по искова молба на „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК 121830616 против И.И.Н., в качеството й на ЕТ „Т...”, ЕИК ....., с която са предявени обективно съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 430 ТЗ.

В исковата молба се твърди, че между ищеца като кредитор и ЕТ „Т..” – кредитополучател, на 13.11.2008 г. бил сключен договор за кредит № 75, по силата на който е отпусната сумата в размер на 10 000 лева, усвоена на 14.11.2008 г., със срок за погасяване до 13.11.2011 г. Уговорените вноски следвало да бъдат заплащани съобразно погасителен план, неразделна част от договора. На 15.12.2008 г., чрез договор за покупко-продажба на търговско предприятие, фирмата на търговеца – кредитополучател била променена и физическо лице - търговец станала И.И.Н., която придобила правата и задълженията на кредитополучателя по договора.

На 13.11.2011 г. настъпил крайният падеж за погасяване на задълженията по договора. Към тази дата вземането за главница не било издължено, като не били платени вноски с падежи – 25.07.2011 г. – 25.10.2011 г. Съобразно чл. 9.1 от договора за кредит, върху ползваната и непогасена част от нея, се дължала и възнаградителна /договорна, редовна/ лихва в размер на едномесечния софибор и надбавка от 5 %.  На основание чл. 21, б.”в”, след настъпване на крайния падеж на вземането, кредиторът имал право да начисли и санкционна надбавка за забава в размер на договорената възнаградителна лихва и надбавка от 10 %. Твърди се ответникът да е неизправна страна в правоотношението, а по договора да са останали непогасени следните вземания: 896,60 лева – главница; 166,75 лева – редовна лихва за периода 01.02.2012 г. – 25.05.2015 г. вкл.; 297,07 лева - санкционна лихва за периода 01.02.2012 г. – 25.05.2015 г. вкл.

До длъжника била изпратена покана за доброволно изпълнение, но такова не последвало. Поради липсата на плащане, ищецът се снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК № 3381/29.05.2015 г. и изпълнителен лист от 01.06.2015 г., издадени по ч.гр.д.№ 6320/2015 г. по описа на ПРС, II бр.с. за горните вземания, чийто падеж бил настъпил, ведно със законната лихва върху главницата, считано от  26.05.2015 г. до погасяването и разноски от общо 327,15 лева. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, било подадено възражение за недължимост, поради което за ищеца възникнал правен интерес от предявяване на настоящите искове в срока по чл. 415 ГПК. Моли се предявените претенции да бъдат уважени в цялост, като се признае за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи сумите по заповедта. Претендират се разноските в заповедното и в настоящото производство.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва предявените искове. Възраженията за недопустимост на процеса няма да бъдат повторно обсъждани, предвид задължителните разяснения на ПОС. По същество – счита, че задълженията по кредита не са обявени надлежно за предсрочно изискуеми, като длъжникът не е уведомен за това обстоятелство. Излага подробни съображения в тази насока, позовава се на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Предвид изложеното, се моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски.

 

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

 

По допустимостта:

Видно от приложеното ч. гр. д. № 6320/2015 г. по описа на ПРС, II бр.с., вземанията по настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Възражението за недължимост е подадено в срока по чл. 414, ал.2 ГПК и исковете, по които е образуван настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

 

По същество:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване между страните са отделни обстоятелствата, че между ищеца като кредитор  и ЕТ „Т.” – кредитополучател, на 13.11.2008 г. е сключен договор за кредит № 75, по силата на който е отпусната сумата в размер на 10 000 лева, изцяло усвоена на 14.11.2008 г., със срок за погасяване до 13.11.2011 г.; придобиване на търговското предприятие на кредитополучателя от ответника на 15.12.2008 г., чрез договор за покупко-продажба, вписан в ТР /вж. Определение по чл. 140 ГПК № 3595/21.04.2016 г. – л.61/.

Ето защо, съдът приема тези факти за доказани, включително като съобрази и съпостави същите с приетите по делото писмени доказателства – договор за кредит, договор за покупко-продажба на предприятие.

Според данните от публично достъпния Търговски регистър по партидата на ЕТ”Т., на 09.12.2008г., И.Н. е купила за сумата от 1000 лв. от С.И.Н., в качеството й на ЕТ”Т.”, търговското предприятие като съвкупност от права, задължения и фактически отношения, с право да запази фирмата, като се прибавят имената на приобретателя. Съгласно договора, задълженията на предприятието се прехвърлят при условията на чл.15, ал.2 ТЗ, като за тях отговарят солидарно прехвърлителят и приобретателят.

Както се посочи между „Банка ДСК”ЕАД - кредитор и С.И.Н. в качеството й на ЕТ - кредитополучател, е сключен процесният договор за банков кредит №75/13.11.2008г., по който кредиторът е предоставил сумата от 10 000 лева за закупуване на суровини и материали, с краен срок за погасяване 13.11.2011 г., съгласно погасителен план, неразделна част от договора. Като приобретател, ответникът е материалноправно легитимиран да отговаря по исковете.

По делото не е спорно, че във връзка с това договорно правоотношение, има непогасени задължения от страна на  кредитополучателя, въпреки настъпване на падежа за плащане.

Конкретните размери на начислените по кредита суми се установяват от заключението на вещото лице по приетата ССЕ, което съдът кредитира като компетентно и ясно изготвено. Според експерта – договореният кредит от 10 000 лева е отпуснат от банката – ищец и изцяло усвоен от кредитополучателя на 14.11.2008 г. Извършвани са плащания, като непогасеният остатък от главницата възлиза на сумата от общо 893,60 лева /подробно описани падежни вноски в таблица към заключението/. Размерът на дължимата санкционна лихва върху остатъка от кредита за периода 01.02.2012 г. до 25.05.2015 г. е 297,07 лева. Вещото лице при проверката си в банката е проследила движението по сметката по кредита, като е установила какви задължения са погасявани, на кои дати, какъв е остатъкът и колко са просрочените вноски.

След преценка на ангажираните по делото доказателства, анализирани поотделно и в тяхната съвкупност, съдът счита, че основателни и доказани по размер са - исковата претенция за главница, но до посочения от вещото лице размер от 893,60 лева, както и тази за санкционна лихва. Дължимостта на последната е изрично уговорена между страните в чл.21 от договора, като тя се явява наказателна последица от неизпълнението на поетото договорно задължение. Поради това, ответникът следва да понесе отговорността за заплащане на начислената санкционна лихва в търсения от ищеца размер, който видно от заключението на ССЕ е правилно определен за исковия период.

Що се отнася до акцесорната претенция за редовна /възнаградителна/ лихва за периода от 01.02.2012 г. до 25.05.2015 г. в размер на 166,75 лева, искът е неоснователен. По делото се установява, че редовната лихва е начислена от кредитора за период след настъпване на крайния падеж на договора /13.11.2011 г./. Няма основание както да се начислява, така и да се дължи възнаграждение за предоставения и ползван финансов ресурс, за период след изтичане срока на договора. По своето естество тази лихва представлява възнаграждението, което длъжникът на пари или на други заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са му предадени в собственост и се е разпоредил с тях /чл. 430, ал. 2 ТЗ/. При настъпване падежа на договора, кредитополучателят дължи връщане както на неплатената главница, така и на начислените и дължими спрямо нея възнаградителни лихви, но за периода до прекратяване на правоотношението поради изтичане на срока му. Тези лихви представляват насрещна престация срещу получените средства и се дължат при обичайно развитие на правоотношението. Те се начисляват върху вноските за главница по един кредит и са акцесорни и периодични. Като такива тяхната изискуемост е поставена в зависимост от  изтичането на даден срок и обуславящата дължимост на вноските по главницата на получения кредит. Възнаградителните лихви се дължат като следствие от разсроченото изпълнение на задължението за връщане на заетата главница. От всичко изложено следва несъмнен извод, че възнаградителна лихва би била дължима, но само за периода до настъпване на крайния падеж на договора и върху неплатената до този момент главница, предвид акцесорността на това задължение и неговата обусловеност. От този момент нататък и при наличие на неизпълнение, кредитополучателят би могъл да понесе съответна санкция чрез заплащане на уговорени санкционни лихви, неустойка, обезщетение за забава или др., но не и възнаградителна лихва. В случая, редовна лихва се претендира след падежа на договора и видно от заключението на вещото лице по ССЕ, такава в размер на 166,75 лева е начислена за периода от 01.02.2012 г. до подаване на заявлението. Съдът счита, че няма основание за дължимост на така начислената редовна лихва за период след настъпване на падежа на договора, поради което и предявеният иск следва да бъде отхвърлен.

Кредитополучателят не установява изпълнение на задълженията си, въпреки настъпване на уговорения падеж за плащане. Ответникът не е релевирал правоизключващи или погасяващи възражения против исковете, които да бъдат обсъдени от съда в настоящото производство. Наведените такива във връзка с предсрочна изискуемост са ирелевантни.

Предвид изложеното, съдът счита предявения главен иск за основателен и доказан по размер до сумата, посочена от вещото лице по ССЕ – 893,60 лева, до която същият следва да се уважи, а за разликата – да се отхвърли. Основателно е и искането за установяване на законна лихва от заявлението по чл. 417 ГПК до погасяването. Акцесорната претенция за установяване дължимост на санкционна лихва също е основателна и доказана по размер, поради което следва да се уважи, а тази за редовна лихва – да се отхвърли.

 

По отговорността за разноски:

С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат и на двете страни на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.

Ищецът е направил съответно искане, представил е списък по чл. 80 ГПК /л.86/ и доказателства за сторени такива в размер на 122,85 лева – платена ДТ; 100 лева – депозит ССЕ, като се претендира и юрисконсултско възнаграждение в минимален размер от 325,23 лева, което е дължимо на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с чл.7, ал.2, т.2 НМРАВ. По съразмерност, на ищеца се дължат разноски за исковия процес от 479,69  лева.

Ответникът също е отправил искане. Не е представил списък по чл. 80 ГПК, като са налице доказателства за заплатено адв. възнаграждение в размер на 600 лева. Ищецът своевременно е релевирал възражение за прекомерността му. Съобразно нормата на чл. 7, ал.2 , т.2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за МРАВ, минималното възнаграждение възлиза на сумата от 325,23 лева. Следва да се съобрази разпоредбата на чл. 9 от Наредбата, според която за изготвяне на отговор на исковата молба, без явяване в съдебно заседание /както е в случая/, възнаграждението е в размер на ¾ от това по чл. 7, но не по-малко от 300 лева. Съдът счита, че предвид проявената процесуална активност и конкретната фактическа и правна сложност на делото, възражението за прекомерност е основателно, поради което адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено до посочения минимум от 300  лева. Съобразно този размер и по съразмерност, на ответника се дължат разноски от 37,43 лева.

Съгласно т.12 на ТР №4/18.06.2014г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното производство. Изчислени по съразмерност, от претендираните общо 327,15 лева, на ищеца се дължат разноски за заповедното производство в размер на 286,33 лева.

Така мотивиран, съдът                                  

                                                       Р Е Ш И:

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че И.И.Н., в качеството й на ЕТ „Т..”, ЕИК ... ДЪЛЖИ на „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК 121830616, следните суми: 893,60 лева – неплатена главница, дължима по договор за кредит № 75 от 13.11.2008 г., с настъпил краен падеж на 13.11.2011 г.; 297,07 лева - санкционна лихва за периода 01.02.2012 г. – 25.05.2015 г., ведно със законната лихва върху посочената главница, считано от подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 26.05.2015 г. до окончателното погасяване, като ОТХВЪРЛЯ исковете за установяване дължимост на главница по договора за разликата над уважения от 893,60 лева до пълния предявен размер от 896,60 лева, както и дължимост на редовна лихва в размер на 166,75 лева за периода 01.02.2012 г. – 25.05.2015 г., като неоснователни, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК № 3381/29.05.2015 г. по ч.гр.д.№ 6320/2015 г. по описа на ПРС, II бр.с.

ОСЪЖДА И.И.Н., в качеството й на ЕТ „Т..”, ЕИК .., със седалище и адрес на управление: гр. П., ул.”С” №.. да заплати на „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК 121830616, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Московска” № 19, сумата от общо 286,33 лева /двеста осемдесет и шест лева и тридесет и три стотинки/ – разноски по съразмерност за заповедното производство по ч.гр.д. № 6320/2015 г. по описа на ПРС, II бр.с. и сумата от общо 479,69 лева /четиристотин седемдесет и девет лева и шестдесет и девет стотинки/ - разноски по съразмерност за настоящото производство.

ОСЪЖДА „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК 121830616, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Московска” № 19 да заплати на И.И.Н., в качеството й на ЕТ „Т..”, ЕИК...., със седалище и адрес на управление: гр. П, ул.”С” № , сумата от 37,43 лева /тридесет и седем лева и четиридесет и три стотинки/ - разноски по съразмерност за настоящото производство.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

                              РАЙОНЕН СЪДИЯ :п

 

ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!

МП