Гражданско дело 15980/2014 - Решение - 27-05-2016

Р Е Ш Е Н И Е

 

                                          Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

  1781                              27.05.2016 година                                   град Пловдив

 

                                      В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, XXI граждански състав, в публично заседание на двадесет и седми април две хиляди и шестнадесета година, в състав:

      

РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА

                                                               

при участието на секретаря Малина Петрова,

като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 15980 по описа на съда за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от „Юробанк България” АД, ЕИК 000694749 против П.М.Г., ЕГН **********, с която са предявени обективно съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ.

Ищецът твърди, че на 07.03.2006 г. между страните бил сключен договор за издаване на кредитна карта по общи условия „Euroline”. Поради неизпълнение на поети задължения за заплащане на дължими месечни вноски и по-конкретно тези за 05.11.2012 г. и 05.12.2012 г., считано от 06.12.2012 г., кредитът бил станал изцяло предсрочно изискуем, като на основание чл. 15.1, бук. „а” ОУ, договорът следвало да се счита за прекратен. Договореният кредитен лимит при кандидатстване бил в размер на стоката, обект на покупко-продажба чрез кредитна карта или 598 лева. Впоследствие, на основание чл. 7.2 ОУ, лимитът бил увеличаван неколкократно, като последната оценка на картодържателя била за лимит в размер на 10 000 лева. Размерът на дължимите минимални месечни вноски се определял като процент от задължението. Посочва се конкретен размер на минималните месечни вноски за 05.11.2012 г. и 05.12.2012 г., които се твърди да не са платени, поради което и кредитът да е станал изцяло предсрочно изискуем. Крайният срок за погасяване бил 27 число на месеца.

Начинът, по който се формирала главницата, бил ползван, но незаплатен в срок кредитен лимит. Същата била резултат от множество финансови операции, които били извършени от страна на ответника. Договорната лихва била начислена на основание чл. 11 от ОУ, като периодът за който се претендирала бил така определен, тъй като в този срок било налице валидно правоотношение между страните. Начинът на определянето й бил чрез начисляване на 18,5 % на годишна база върху дължимата главница, което било уговорено в ОУ.

Твърди се, че били налице непогасени суми за главница в размер на 9189,75 лева и договорна лихва в размер на 639,53 лева за периода 07.03.2006 г. – 06.12.2012 г. Поради липсата на изпълнение, ищецът подал заявление по чл. 417 ГПК против ответника. По образуваното заповедно производство по ч.гр.д. № 8018/2014  г. по описа на ПРС, XII гр.с., била издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 5216/22.05.2014 г. за посочените по-горе суми, ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението до погасяването и разноски от общо 723,93 лева. Ответникът подал възражение за недължимост в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, поради което за ищеца се породил правен интерес да инициира настоящото производство с предявяване на установителни искове в срока по чл. 415 ГПК. Моли се за уважаване на претенциите в цялост. Претендират се разноските в настоящото и в заповедното производство. 

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва исковете по основание и  размер. Заявява, че твърденията в исковата молба са неясни и противоречиви, не е конкретизирано какво точно неизпълнение се твърди да е налице от страна на ответника, нито по какъв начин са формирани исковите суми и защо възлизат на търсените размери, поради което и страната е поставена в невъзможност да упражни адекватно правото си на защита. Излагат се подробни съображения в тази насока. По същество твърди да не дължи претендираните вземания. Сума в размер на 9189,75 лева не била усвоявана, а липсвали надлежни твърдения от ищеца кога и как същата е получена. Освен това тези твърдения противоречали на посоченото в представените по делото две месечни извлечения, в които били  упоменати като отделни пера различни суми, едностранно начислени от ищеца /напр. такса надхвърлен лимит, такса обслужване на кредит, такса хартиено известие и др./, които обаче не били усвоявани и следвало да се приеме, че стоят извън твърдението за усвоен, но непогасен кредитен лимит. Също така твърденията в исковата молба си противоречали, тъй като първоначално било посочено, че кредитният лимит е увеличен на 10 000 лева, но в представените месечни извлечения, било посочено, че лимитът е в размер на 3600 лева. Последното изключвало твърдението, че ответникът е усвоил, но не е върнал сумата от 9189,75 лева.

Отделно, не ставало ясно сумата за възнаградителна лихва за коя главница е начислена и по какъв начин е ставало това. Релевира се възражение за изтекла тригодишна погасителна давност по отношение на акцесорната претенция за договорна лихва за периода 07.03.2006 г. – 20.05.2011 г. Също така се заявява, че в месечното извлечение от 05.11.2012 г. била начислена лихва в размер на 90,11 лева, като сборно заедно с нея, сумата по това извлечение възлизала в размер на 8880,94 лева. В следващото месечно извлечение, отново била начислена лихва в размер на 87,20 лева върху сумата от 8880,94 лева. Видно било, че е начислявана лихва върху лихва, което е недопустимо, тъй като не е уговаряно между страните. Оспорва се да са били налице предпоставките за настъпване на твърдяната предсрочна изискуемост. Месечни извлечения не били изпращани. Клаузата на чл. 16.1, б.”а” от ОУ се твърди да е недействителна, тъй като е неравноправна, съгласно чл. 35, ал.2, т.16 и т.17 ЗЗППТ /отм./ и противоречаща на добрите нрави, доколкото банката от една страна поемала задължение да изпраща месечни извлечения, а от друга сама се освобождавала от това си задължение, ако не ги изпрати. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на исковете. Претендират се разноски.

 

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

 

 

По допустимостта:

Видно от приложеното ч. гр. д. № 8018/2014  г. по описа на ПРС, XII гр.с., вземанията по настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение /вкл. предвид допуснатата с Разпореждане от 12.03.2015 г. поправка на ОФГ – л.54 ч.гр.д. и изрично посоченото от заявителя в документа по чл. 417, т.2 ГПК – извлечение от счетоводните книги, че вземанията се претендират на база настъпила предсрочна изискуемост/. Поради това, съдът приема, че е налице идентичност на вземанията в двете производства. Възражението за недължимост е подадено в срока по чл. 414, ал.2 ГПК и исковете, по които е образуван настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

 

По същество:

Ищецът твърди да има непогасени вземания към ответника с оглед сключен помежду им договор за издаване на кредитна карта от 07.03.2006 г. при общи условия. Наличието на облигационно правоотношение не се оспорва, а се установява и от представеното по делото заявление за издаване на кредитна карта, съобразно което първоначалният кредитен лимит е бил в размер на сумата от 598 лева. Не се доказва твърдението на ищеца, че кредитният лимит е увеличен последно на 10 000 лева, тъй като видно от последните две месечни извлечения, същият е в размер на 3600 лева. Не се установява и кога евентуално е бил увеличен този лимит, поради което и не може да бъде преценено дали законосъобразно на ответника са начислявани неплатени суми за лихви за просрочие, такси надхвърлен лимит и др.,които според заключението на ССЕ, което съдът кредитира като компетентно, са били платени от ответника. Ищецът заявява, че задълженията по договора са предсрочно изискуеми, считано от 06.12.2012г., поради неплащане на две поредни месечни вноски за 05.11.2012 г. и 05.12.2012 г.

За вземания по договор за кредит с клауза за предсрочна изискуемост при неплащане на определени вноски, като част от основанието на иска, изрично заявено в заповедно производство по чл. 417 ГПК, предсрочната изискуемост не настъпва автоматично, а е необходимо кредиторът да е уведомил длъжника за обявяването на кредита за предсрочно изискуем и то преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК. Изискуемостта на вземанията при такава договореност, не настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение кредиторът да е уведомил длъжника за обявяването на предсрочната изискуемост /в този смисъл са задължителните разяснения, дадени в т. 18 от ТР № 4/2013 от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 123/09.11.2015 г. по т.д. № 2561/2014 г. на ВКС, II т.о. и Решение № 139 от 05.11.2014г. по т.д. 57/2012г. на ВКС I т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК/.

В случая по делото не се установява ищцовото дружество да е отправило изрично волеизявление за обявяване на вземанията за предсрочно изискуеми, което да е достигнало до ответника преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК. Отнемането на преимуществото на срока по договора е субективно право, установено в полза на кредитора. Преценката дали да го упражни и кога принадлежи изцяло на титуляра на това право, от което следва, че настъпването на предсрочната изискуемост предпоставя осъществяването на два юридически факта - неизпълнението на длъжника по отношение заплащане на уговорени суми и нарочно волеизявление на кредитора за отнемане преимуществото на срока на договора. На първо място следва да се посочи, че твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост на вземанията, считано от 06.12.2012 г., с категоричност не е настъпила на посочената дата. Видно от представеното второ месечно извлечение от 05.12.2012 г. /задълженията в което се твърди да не са погасени – л.28/, съдържа срок за плащане и той е от 06.12.2012 г. до 27.12.2012 г. Следователно до сочената от ищеца дата на настъпване на предсрочната изискуемост, втората вноска не е била изискуема изобщо, тъй като срокът за изпълнение не е бил изтекъл. Тоест неизпълнение на сочените от ищеца договорни задължения от ответника към посочената дата не се установява. На следващо място, волеизявление на кредитора, отправено и достигнало до длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост не се установява да е налице преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК. Твърденията на ищеца за приложимост на нормата на чл. 16.1, б.”а” от ОУ не се споделят. Дори да се приеме, че ответникът действително е получил месечните извлечения, тъй като не е възразил в 60 дневен срок за обратното, не се установява нито в тези извлечения, нито в който и да е друг документ, да се съдържа изрично изявление на банката, че превръща кредита в предсрочно изискуем. Самото получаване на извлеченията не може да се счита за подобно изявление. От горното следва категоричен извод, че предпоставките за предсрочна изискуемост на кредита, не са настъпили към момента на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК и исковете подлежат на отхвърляне само на това основание. Съгласно разясненията в т.18 на ТР № 4/13г. вземането не е изискуемо и независимо от обстоятелството, че кредиторът се е позовал на предсрочната изискуемост на целия остатък от кредита в исковата молба. При липсата на доказателства за валидно направено волеизявление от страна на ищеца, обявено на длъжника преди започване на заповедното производство, че счита кредита за предсрочно изискуем, не би могло да се приеме, че кредиторът надлежно е упражнил правото си да иска принудително изпълнение на непогасените си вземания.

С оглед изложеното и предвид липсата на установяване на един от елементите от фактическия състав на главната претенция, същата следва да се отхвърли като неоснователна. Акцесорното вземане за договорна лихва, като обусловено, също следва да се отхвърли. Останалите елементи от фактическия състав на вземанията не е необходимо да бъдат обсъждани, тъй като наличието им не би могло да доведе до промяна в изводите на съда.

 

По отговорността за разноски:

С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат само в полза на ответника на основание чл. 78, ал.3 ГПК. Представени са доказателства за заплатени такива в размер на 30 лева – депозит ССЕ, които ще се поставят в тежест на ищеца.

Така мотивиран, съдът

                                                    

                                                        Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ изцяло предявените от „Юробанк България” АД, ЕИК 000694749 против П.М.Г., ЕГН ********** искове за признаване за установено в отношенията между страните, че П.М.Г. дължи следните суми по договор за издаване на кредитна карта от 07.03.2006 г., задълженията по който са предсрочно изискуеми от 06.12.2012 г., а именно: 9189,75 лева – главница и договорна лихва в размер на 639,53 лева за периода 07.03.2006 г. – 06.12.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от постъпване на заявлението по чл. 417 ГПК в съда – 21.05.2014 г. до погасяването, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение  по чл. 417 ГПК № 5216/22.05.2014 г. по ч.гр.д. № 8018/2014  г. по описа на ПРС, XII гр.с., поправена с Разпореждане от 12.03.2015 г.

ОСЪЖДА „Юробанк България” АД, ЕИК 000694749 да заплати на П.М.Г., ЕГН ********** сумата от 30 лева – разноски за настоящото производство.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 

                                    РАЙОНЕН СЪДИЯ :/п/ Михаела Боева

 

Вярно с оригинала: И.П.