Гражданско дело 15162/2014 - Решение - 17-10-2016

Решение по Гражданско дело 15162/2014г.

Р Е Ш Е Н И Е

№ 3052

гр.Пловдив, 17.10.2016г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ХХІІ гр.с., в открито съдебно заседание на двадесет и седми септември две хиляди и шестнадесета година, в състав

 

Председател: Росица Кюртова

 

секретар: Катя Янева,

като разгледа докладваното от съдията гр.дело №15162 по описа на съда за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Предявени са субективно съединени искове с правно основание чл.49 ЗЗД и чл.45 ЗЗД.

Ищецът „ФОЛКСВАГЕН ЛИЗИНГ“ООД, седалище и адрес на управление Германия, 38112 Брауншвайг, ул.“Гифхорнер щрасе“ №57, чрез пълномощниците адв.Е.Ф. и адв.С.Р., твърди, че основният му предмет на дейност е отдаване на автомобили под наем или на лизинг. Твърди, че по договор за лизинг предал за ползване на лизингополучателя „ИДЕВЕЛ“ООД, регистрирано в Германия, лек автомобил марка Ауди, модел S8, с поставен от производителя идентификационен номер на рамата *****************, цвят сив. Твърди, че лизингополучателят спрял да плаща лизинговите вноски, поради което прекратил едностранно договора. Въпреки това не открил лизингополучателя, за да получи автомобила си обратно. Подал жалба до полицейските органи в Германия, в резултат на което автомобилът бил обявен за издирване в Шенгенската информационна система (ШИС) с оглед задържането и изземването му с цел да се върне на собственика „ФОЛКСВАГЕН ЛИЗИНГ“ООД. Твърди, че същият автомобил е установен на територията на Република България. Автомобилът бил иззет от втория ответник на 30.06.2011г. и приобщен като веществено доказателство по ДП №***/****г. по описа на ІІІ РУП, гр.Пловдив. Последното било образувано за престъпление по чл.345а, ал.1 НК срещу неизвестен извършител. Твърди, че в България автомобилът е регистриран с рег.№********** на името на първия ответник К.Д.. Ответницата Д. предоставила ползването му на втория ответник и го снабдила с пълномощно за автомобила. В хода на досъдебното производство се установило, че автомобилът е с подправен идентификационен номер на рамата и с неавтентичен и подправен номер на двигателя. В хода на разследването бил установен и действителният идентификационен номер на автомобила – ****************. Пълномощник на ищцовото дружество поискал автомобилът да му бъде предаден, но прокурорът отказал връщането, тъй като вторият ответник, като пълномощник на първия, също неколкократно поискал да го получи, при което спорът относно това на кого да се върне същият следвало да се разреши от съда. Първият ответник не разполагал с придобивно основание за собствеността върху автомобила. Ето защо той и пълномощникът му нямали право да получат обратно от прокуратурата вещественото доказателство по делото. Вторият ответник с отправените от него до прокуратурата, по възлагане и упълномощаване от първия ответник, неоснователни искания за връщане на автомобила, създал пречки автомобилът да бъде предаден на легитимираното за това лице – ищецът. Ако не били неоснователните искания на втория ответник, действащ по възлагане на първия такъв, прокуратурата щяла да върне автомобила на ищеца. Това щяло да позволи на ищеца да добива ежемесечни приходи от вещта под формата на наемни или лизингови вноски още от месец май 2013г. (след постановлението на РП за спиране на наказателното производство от 26.04.2013г.), в размер 1 000 евро на месец. Така за периода от 01.05.2013г. до 30.09.2014г. ищецът пропуснал да реализира приходи от отдаване на автомобила под наем или лизинг в общ размер 17 000 евро, равняващи се на 33 249,11 лв. В съдебно заседание на 27.09.2016г., чрез пълномощника си ищецът уточнява, че предметът на дейност на дружеството е отдаване за възмездно ползване на моторни превозни средства на трети лица, което може да бъде възмезден наем или въз основа на договор за лизинг, като за целите на настоящото производство претенцията се свежда до по-малката сума, която е възможно да бъде получена в резултат от ползването на автомобила, било чрез отдаване под наем, било чрез отдаването му на лизинг. За посочените пропуснати ползи ответниците носели солидарна отговорност – първият като делинквент, а вторият – като упълномощител и възложител на работа по смисъла на чл.49 ЗЗД. Въз основа на изложените обстоятелства, в исковата молба е формулирано искане ответниците да бъдат осъдени солидарно да заплатят на ищеца обезщетение за пропуснати ползи в резултат от неоснователните искания до прокуратурата за връщане на горния автомобил в размер 5 001 лв., частично от 33 249,11 лв. – левова равностойност на 17 000 евро, ведно със законна лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане. Направено е и евентуално искане (уточнено в уточняваща молба на л.22), в случай, че бъде отхвърлена претенцията за солидарно осъждане на ответниците, искът да бъде уважен срещу първия ответник, като възложител на работата и предпочитан ответник, а ако искът и срещу него бъде отхвърлен, да се разгледа и уважи искът срещу втория ответник, като пряк причинител на увреждането. Претендират се деловодни разноски. (С влязло в сила определение от 16.04.2015г. исковата молба е върната в частта относно съединените искове за признаване за установено, че ответниците нямат право да получат от прокуратурата връщане на вещественото доказателство по ДП №***/****. по описа на ІІІ РУП, гр.Пловдив – Ауди модел S8.)

Ответникът К.М.Д., ЕГН **********,***, в отговор на исковата молба от особен представител, назначен по реда на чл.47, ал.6 ГПК, както и по-късно чрез упълномощения представител адв.Р.Д., оспорва исковете. Оспорва ищецът да е собственик на описания в исковата молба автомобил. Възразява, че тя се легитимира като собственик на последния. Ответницата закупила автомобила чрез законоустановен способ, без да знае, че последният е предмет на престъпление и е с подменени идентификационни данни. В този смисъл, дори да не е станала собственик, ответницата била добросъвестен владелец на автомобила и имала право да поиска връщането му от прокуратурата, поради което поведението й и това на нейния пълномощник не било противоправно. Оспорва и на ищеца да са били причинени вреди в сочените от него естество и размери. По изложените съображения моли исковете да се отхвърлят. Претендира разноски.

Вторият ответник М.Т.Ж., ЕГН **********,***, чрез пълномощника адв.З.М.-П., също оспорва исковете. Възразява, че като пълномощник на първия ответник е упражнил законни нейни права и не е налице противоправно поведение от негова страна. Възразява и да са настъпили твърдените от ищеца вреди в сочения от него размер. Моли исковете да се отхвърлят. Претендира разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

Установява се от приетия по делото договор за покупко-продажба на МПС, че на 26.05.2011г. ответницата К.Д. е закупила от Е.И.Н. лек автомобил Ауди С8 с рег.№**********, рама №****************, двигател №********. От приетата по делото справка за автомобила, издадена от ОДМВР Пловдив, сектор „Пътна полиция“ (л.442-л.446), се установява, че първоначалната регистрация на автомобила в РБългария е извършена на 19.06.2009г., като автомобилът е регистриран с горните данни за рама и двигател на името на В.П.К.. На 27.01.2011г. е извършена промяна на регистрацията, като автомобилът е регистриран със собственик Е.И.Н., а на 26.05.2011г. е пререгистриран на името на първия ответник К.Д..

Видно от приетото по делото пълномощно на л.153, на 13.07.2011г. ответницата К.Д. е упълномощила втория ответник М.Ж. да управлява на територията на страната, както и извън нея горепосочения автомобил; да продава автомобила на който и на цена, каквато намери за добре, включително да договаря сам със себе си; да я представлява, подписва, ангажира пред всички държавни и общински органи и навсякъде, където е необходимо във връзка са дадените му с пълномощното права.

От приетите по делото материали от досъдебно производство се установява, че е образувано ДП №***/****. по описа на ІІІ РУП, гр.Пловдив, водено срещу неизвестен извършител за престъпление по чл.345а, ал.1 НК – за това, че на неустановена дата, в нарушение на установения за това ред е заличил и подправил идентификационния номер на МПС – номер на рама на лек автомобил Ауди С8 с рег.№*********, собственост на К.М.Д.. Процесният лек автомобил е приобщен като веществено доказателство по наказателното производство. Последното е било неколкократно спирано по различни причини, впоследствие възобновявано, към настоящия момент отново спряно с постановление от 10.03.2015г. на л.393. В хода на производството е установено, че автомобилът е обявен за издирване в Шенгенска информационна система. Установено е, чрез писмо от МВР, Дирекция „МОС“ (л.373), че автомобилът е с оригинален номер на рама *****************, както и, че се издирва като обект на престъпление – присвояване, сигнал за което е подаден от ищцовото дружество. В уверение на последното по настоящото дело са приети като доказателство нарочна справка от горепосочената дирекция (л.450), както и съобщение за извършено престъпление на л.125.

Установява се от приетото по делото свидетелство за регистрация част ІІ (л.123), че автомобил Ауди С8 с номер на рама ***************** е регистриран във Федерална република Германия на името на „ИНДЕВЕЛ“ООД.

Установява се, че в хода на досъдебното производство двамата ответници – първата като собственик на автомобила, а вторият – като неин пълномощник, са подавали молби до прокурора, ръководещ разследването, за връщане на автомобила, иззет като веществено доказателство. Постановени са няколко постановления за отказ за връщане (л.221, л.250, л.258, л.265, л.272, л.304), в които основният довод на прокурора е, че връщането на автомобила, преди да завърши наказателното производство, бе затруднило разкриването на обективната истина. Постановленията са били предмет на обжалване пред Пловдивския районен съд, като всички са потвърдени.

Установява се, че на 12.03.2013г. по досъдебното производство е постъпило искане от К.К., пълномощник на ищцовото дружество по преупълномощаване, за връщане на автомобила, иззет като веществено доказателство. По повод това искане е постановено постановление от 12.04.2013г. на РП Пловдив (л.346), с което връщането на пълномощника на ищеца е отказано под претекст, че са налице данни за две лица, претендиращи за собствеността на автомобила, при което е налице спор за собственост, който следва да бъде решен по реда на ГПК, както и, че съгласно чл.113 НПК предметите, иззети като веществени доказателства, се пазят, докато решението на гражданския съд по спора за собственост влезе в сила. Установява се, че постановлението е обжалвано от молителя, като с определение от 07.06.2013г. по ч.н.дело №3248/2013г. по описа на ПРС (л.362) същото е потвърдено. За да приеме, че обжалваното постановление е законосъобразно, съдът е намерил, че евентуалното връщане на лекия автомобил би попречило на качественото и пълно разследване, съответно, че същият не следва да се връща, преди да завърши наказателното производство, тъй като това би затруднило разкриването на обективната истина.

По делото е прието заключение на съдебна автотехническа експертиза, според което при условие, че автомобилът е с посоченото предназначение и е използван без прекъсване в целия период от 01.05.2013г. до 30.09.2014г., то месечният му наем на европейския пазар би възлизал на 25 088,06 лв. Средният размер на месечна лизингова вноска на европейския пазар за подобен автомобил за изплащането му в периода от 01.05.2013г. до 30.09.2014г. е 4 053,19 лв.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Съгласно чл.45 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. За успешно провеждане на иска с правно основание чл.45 ЗЗД е необходимо да се установят при условията на пълно и главно доказване от страна на ищеца следните предпоставки: противоправно деяние (действие или бездействие), извършено от ответника, настъпването на вреди в сочения от ищеца вид и характер, както и причинно-следствена връзка между противоправното деяние и вредоносния резултат. Последното означава, че ищецът следва да докаже по несъмнен начин, че вредите се дължат пряко и непосредствено на противоправно поведение на ответника. Вината се презумира до доказване на противното, което е в тежест на ответника.

Фактическият състав по чл.49 ЗЗД включва следните предпоставки: 1. вреди, причинени на пострадалия (ищеца); 2. вредите да са причинени от лице, на което отговорният по чл.49 ЗЗД (ответникът) е възложил някаква работа; 3. вредите да са причинени при или по повод изпълнението на работата, възложена от ответника; 4. прекият причинител да има вина за причинените вреди. (В този смисъл е постановление №7/58г. на Пленума на ВС).

В ТР №59/03.06.1974г. на ОСГК на ВС е прието, че увреденият може да иска заплащането на обезщетение, както от прекия причинител, така и от отговорното за действията му лица, като прекият причинител и възложителят на работата носят солидарна отговорност спрямо увредения.

            В аспекта на горното съдът намира, че предявените искове за солидарно присъждане на обезщетение са допустими, като солидарната отговорност обосновава именно кумулативно съединяване на исковете срещу прекия причинител и възложителя на работата. Отговорността на последния е производна от тази на прекия причинител, за това следва да бъде обсъдено на първо място налице ли са предпоставките, предвидени в чл.45 ЗЗД за ангажиране отговорността на втория ответник. В тази връзка съдът намира, че от събраните по делото доказателства не се установява този ответник да е извършил противоправно действие или действия, които да се намират в пряка причинно-следствена връзка с твърдените от ищеца вреди. Установява се и няма спор за това, че първият ответник е подавал нееднократно молби за връщане на процесния автомобил до РП Пловдив. Независимо от това, че автомобилът е с променена идентификация, съдът намира, че не се касае за две различни вещи, както поддържа ищецът, напротив – касае се за една и съща вещ, която в различни периоди от време се е идентифицирала с различни номера на рама. За това автомобилът, на който ищецът твърди да е собственик, е същият, който ответницата К.Д. е закупила с договора за продажба от 26.05.2011г. и правата по отношение на който е възложила за упражняване на ответника М.Ж. с пълномощното от 13.07.2011г. Подаването на молби за връщане на автомобила, иззет като веществено доказателство, само по себе си, не е достатъчно, за да окачестви поведението на ответника като противоправно. Гражданите имат право да се обръщат към надлежните органи и да реализират законоустановените си права, включително това да получат обратно вещ, която е отнета от тях, за да се ползва като веществено доказателство по едно досъдебно производство. Упражняването на едно право по принцип е правомерно, като се презумира, че жалбоподателят е добросъвестен. Неправомерно деяние и основание за търсене на деликтна отговорност би била евентуалната злоупотреба с право – когато жалбоподателят (молителят) знае, че обстоятелствата са неверни, и подава жалбата, за да навреди другиму или за да накърни друг обществен интерес. (В този смисъл решение №758/11.02.2011г. на ВКС, ІV г.о., по гр.д.№1243/2009г.) С оглед на това, в тежест на ищеца е да установи, че ответникът е злоупотребил с правото си да поиска връщане на автомобила, че исканията са направени, за да навредят на ищеца, а това по делото не се доказва пълно и главно. Ответниците считат, че са правоимащи да получат вещественото доказателство, като лица, от които същото е отнето (няма спор, че автомобилът е иззет от втория ответник), поради което с исканията са упражнили едно свое претендирано от тях право, без да се установява пълно и главно, че същите искания са правени недобросъвестно, с цел да се навреди на ищеца, като се лиши същият от ползването на вещта. Не се установява ответниците да знаят кой е действителният собственик на автомобила, да са знаели, че последният е предмет на престъпно присвояване, жертва на което е ищецът, и прочие. Ето защо съдът намира, че не е доказано поведението на ответника Ж., сочен като пряк причинител на вредите, да противоправно.

Отделно от това, не е установено наличието на причинна връзка между поведението на ответника Ж. и твърдените от ищеца вреди. Според ищеца, ако не било това поведение на ответника, прокурорът щял да разпореди връщане на превозното средство на ищеца, съответно единствената причина да се откаже връщане на автомобила на ищеца били претенциите на ответниците спрямо същата вещ. Съдът не намира, че от доказателствата по делото може да бъде направен такъв извод. Очевидно е, че между страните съществува извънпроцесуален спор за собственост върху превозното средство, който не е предмет на настоящото производство и не може да бъде разрешен в настоящия съдебен процес. Вярно е, че прокурорът е отказал предаване на автомобила на пълномощник на ищеца, под претекст, че съществувал спор за собственост. Същевременно, във всички постановления, с които е отказвал връщането му на ответниците, прокурорът е изтъквал, че автомобилът е нужен на разследването до приключване на същото. Със същия мотив е потвърдено от съда и постановлението, с което е отказано предаване на ищеца. Довод за това може да бъде извлечен и от разпоредбата на чл.111, ал.1 и ал.2 НПК, според която предметите, иззети като веществени доказателства, се пазят, докато завърши наказателното производство и могат да бъдат върнати на правоимащите, от които са отнети, преди да завърши наказателното производство, само когато това няма да затрудни разкриването на обективната истина. Съдът намира, че по делото не е доказано пълно и главно твърдението на ищеца, че автомобилът е щял да му бъде предаден, ако не бяха молбите на ответника за връщането му. Към настоящия момент наказателното производство не е приключило, поради което и с оглед общата норма на чл.111, ал.1 НПК вещественото доказателство не подлежи на връщане. Преценка за наличие на предпоставките по чл.111, ал.2 НПК, а именно – че това няма да затрудни разкриването на обективната истина, не може да бъде направена в настоящото производство, а единствено по реда на НПК от наблюдаващия прокурор. В тази връзка в постановлението на прокурора извод за това, че връщането на автомобила няма да затрудни разкриването на обективната истина не е направен, не е направен и извод, че ако не бяха претенциите на ответниците, правоимащ би бил именно ищецът. За това съдът намира, че ищецът не доказва пълно и главно наличието на причинна връзка между поведението на ответника Ж. и твърдяната невъзможност да осъществява фактическа власт върху автомобила. Макар и съдът да не е сезиран със спор за собственост, за пълнота следва да се изтъкне, че ищецът не доказва и да е собственик на процесния автомобил, доказателства за това не са били представени и в рамките на наказателното производство. По делото е прието свидетелство за регистрация на превозното средство, в което фигурира наименованието на друго дружество. Не се доказва как и от кого е придобит автомобилът, като съдът намира, че подаването на сигнал за престъпление не съставлява такова доказателство, доколкото в него се възпроизвеждат изявления на ищеца за изгодни за него обстоятелства, същият не се ползва с доказателствена сила в гражданския процес. Ето защо и не се установява именно ищецът да е правоимащият, на когото прокурорът би върнал вещественото доказателство, било то преди приключване или след приключване на наказателното производство. Независимо от изложеното до тук, дори да се приеме, че единствената причина прокурорът да откаже връщане на автомобила на ищеца, е това, че има спор за собственост, то невъзможността на ищеца да ползва автомобила през посочения от него период от време се корени именно в бездействието на последния да поиска разрешаване на спора по законоустановения ред, в рамките на който и двете страни да докажат претендираните права върху вещта. Този въпрос следва да бъде разрешаван в друг спор между страните, не и в настоящия, който има за предмет единствено непозволено увреждане.

Следва да се отбележи също така, че ищецът не доказва да са настъпили в патримониума му претендираните пропуснати ползи. Относно пропуснатите ползи е постановено ТР №3/12.12.2012г. на ОСГТК на ВКС. Последното касае отговорността при неизпълнение на договор, но е приложимо и спрямо деликтната отговорност, която също включва пропуснатите ползи като пряк резултат от непозволено увреждане. В ТР е прието, че, за да докаже настъпването на сочените вреди, ищецът следва да установи реална възможност пропуснатата полза да настъпи. Прието е, че установяването на пропуснатата полза се основава на предположение за състоянието, в което имуществото на кредитора би се намирало, ако длъжникът беше изпълнил точно задължението си, съпоставено с имуществото му към момента на неизпълнението. Тъй като пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, това предположение винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването. В съответствие с правилото на чл.154, ал.1 ГПК, че страните са длъжни да докажат твърденията, на които основават своите искания и възражения, кредиторът-възложител следва да докаже, че при точно изпълнение на задължението за изграждане на обекта със сигурност би получил увеличаване на имуществото си, като установи факта на създадени между него и трети лица правоотношения във връзка с този обект по повод ползването или разпореждането с него, които са били осуетени именно в резултат от неизпълнението на длъжника, или като установи, че при конкретните пазарни условия в периода на неизпълнението е съществувала реална възможност за отдаване на обекта под наем. В аспекта на конкретния случай и с оглед на гореизложеното, съдът намира, че ищецът не е доказал настъпването на твърдяната пропусната полза, не е установил, че е съществувало действително правоотношение по отдаване под наем или на лизинг на процесния автомобил, от което би могъл да реализира тази полза – твърди се, че е лизингодател, но договор за лизинг не се представя, като изявленията в сигнала съдържат единствено изгодни за страната обстоятелства, които не се ползват с доказателствена сила. Не е доказана и реално съществувала през процесния период възможност за отдаване на автомобила под наем – твърди се, но не се доказва какъв е предметът на дейност на ищцовото дружество, осъществявана ли е такава дейност през сочения период с предмет – автомобили и т.н. В този смисъл ищецът не доказва, че със сигурност би увеличил имуществото си, ако не беше поведението на прекия причинител, или не доказва настъпването на вреди. (Цитираната от пълномощника му съдебна практика в писмените бележки е постановена преди горепосоченото тълкувателно решение. Освен това, в ТР не се прави връзка между доказването на пропуснатите ползи и предвидимостта на вредите по чл.82 ЗЗД. Въпросът за предвидимостта е разгледан, едва след като пропуснатите ползи бъдат доказани. Ето защо съдът намира, че решението е напълно приложимо в частта му относно доказването на пропуснатата полза и спрямо деликтната отговорност.) За това следва да се заключи, че не се установяват предпоставките, на основание на които се претендира отговорността на ответника Ж., като пряк причинител на вредите.

Отговорността на възложителя възниква само при положение, че е осъществен деликт от страна на лицето, на което е възложено изпълнение на определена работа. Ето защо съдът намира, че не са доказани предпоставките и на отговорността по чл.49 ЗЗД по отношение ответника К.Д.. За това исковете за солидарно осъждане на двамата ответници да заплатят на ищеца претендираното обезщетение се явяват неоснователни и следва да се отхвърлят.

Съдът намира, че не следва да разглежда предявените при условията на евентуалност иск срещу възложителя като предпочитан ответник и иск срещу прекия причинителя на увреждането – като евентуален такъв. Видно от исковата молба и от уточняващата такава, съединяването е направено под евентуалното условие – ако бъде отхвърлен искът за солидарно осъждане на ответниците, в случай, че съдът намери, че не съществува солидарност между тях. Главните искове, обаче, ще бъдат отхвърлени не за това, че ответниците не са солидарни длъжници (напротив, отговорността им, в случай, че се установява, би била именно солидарна), а поради други съображения, изтъкнати по-горе. Ето защо предявените евентуални претенции не следва да бъдат разглеждани.

При този изход на спора ответниците имат право на разноски на основание чл.78, ал.3 ГПК. В списък с разноски на л.465 ответниците претендират разноски за адвокатско възнаграждение в общ размер 1 000 лв., без да уточняват кой каква част от сумата желае да му бъде присъдена. Ответникът К.Д. е представлявана от адвокат Р.Д. по пълномощно на л.131. Доказателства от нейна страна да е заплатено адвокатско възнаграждение на този пълномощник не се представят, поради което и доколкото не се установява такива да са направени, на същата не следва да се присъждат деловодни разноски. Ответникът М.Ж. е упълномощил адв.З.М.-П. (л.137), като според договора за правна защита и съдействие е заплатил на последната в брой сумата 1 000 лв., от които 500 лв. – за него и 500 лв. – за К.Д.. Адв.П., обаче, не се легитимира като представител и пълномощник на последната, нито се твърди и представят доказателства да има връзка между двамата адвокати, ето защо и следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в полза на ответника М.Ж. в размер 500 лв. Възражението на ищеца за прекомерност на възнаграждението е неоснователно, тъй като минималният размер на същото съгласно чл.7, ал.2, т.3 от Наредба №1/09.07.2004г. е 580 лв., а платеният е по-малък.

Мотивиран от горното, съдът 

 

Р Е Ш И :

 

ОТХВЪРЛЯ исковете на „ФОЛКСВАГЕН ЛИЗИНГ“ООД, седалище и адрес на управление Федерална република Германия, 38112 Брауншвайг, ул.“Гифхорнер щрасе“ №57, чрез пълномощниците адв.Е.Ф. и адв.С.Р., предявени против К.М.Д., ЕГН **********,***, и М.Т.Ж., ЕГН **********,***, за заплащане при условията на солидарност на сумата 5 001 лв., частично от 33 249,11 лв., ведно със законна лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на приходите, които „ФОЛКСВАГЕН ЛИЗИНГ“ООД е пропуснало да реализира в периода от 01.05.2013г. до 30.09.2014г. от отдаване под наем или лизинг на лек автомобил Ауди, модел S8, с поставен от производителя идентификационен номер на рамата *****************, в резултат от подадени по ДП №***/****. по описа на ІІІ РУП, гр.Пловдив, искания за връщане на автомобила, иззет като веществено доказателство по същото досъдебно производство, от страна на М.Т.Ж., действащ по възлагане и упълномощаване на К.М.Д..

ОСЪЖДА „ФОЛКСВАГЕН ЛИЗИНГ“ООД, седалище и адрес на управление Федерална република Германия, 38112 Брауншвайг, ул.“Гифхорнер щрасе“ №57, да заплати на М.Т.Ж., ЕГН **********,***, сумата 500 лв. (петстотин лева) – адвокатско възнаграждение в производството по гр.д.№15162/2014г. по описа на ПРС, ХХІІ гр.с.

 

 

Решението подлежи на обжалване пред ОС Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.                      

                                                             

                                                          

                                                                              РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/ Росица Кюртова

 

Вярно с оригинала!

КЯ