Гражданско дело 14504/2013 - Решение - 12-02-2014

Р Е Ш Е Н И Е

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

  …........                  12.02.2014 година                            град Пловдив

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на шестнадесети януари две хиляди и четиринадесета година, в състав:

   

    ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР  ТОЧЕВСКИ

                                                                  

при участието на секретаря Ангелина Димитрова,

като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 14504 по описа на съда за 2013 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

 

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 108 от ЗС и по чл. 31 ал. 2 от ЗС.

Ищецът И.В.И., ЕГН: **********,***, чрез пълномощника си адв. Н.Д., е предявил против И.В.В., ЕГН: **********,***, иск за осъждане на ответника да предаде вещното право на ползване върху ¾ ид. части от следния имот- първи жилищен етаж от двуетажна масивна жилищна сграда с площ от 91 кв.м., състоящ се от три стаи, кухня, баня и тоалетна, построена в УПИ № 2667, кв. 40 по КК на гр. ***, кв. ***, съответстващ на УПИ VII- 719, кв. 40 по КРП от 1959 г., целият с площ от 838 кв.м., въз основа на отстъпено право на строеж по протокол № 45/ 19.11.1953 г. на ИК на НС на с. ***- ***, при граници на имота: бул. „***”, имоти с № 2666, 2657, 2656 и 2668, ведно с ¼ ид. част от правото на строеж, както и за осъждане на ответника да заплати сумата от 5 600 лева, представляваща обезщетение за лишаване от право на ползване на имота за периода 22.12.2008 г.- 11.09.2013 г.

В исковата молба се твърди, че с нотариален акт за покупко- продажба № ***, том ***, рег. № ***, дело № ***/ 22.12.2008 г. на Нотариус С. Й. ищецът прехвърлил на внука си ¾ идеални части от първи жилищен етаж от двуетажна масивна жилищна сграда с площ от 91 кв.м., състоящ се от три стаи, кухня, баня и тоалетна, построена в УПИ № 2667, кв. 40 по КК на гр. ***, кв. ***, съответстващ на УПИ VII- 719, кв. 40 по КРП от 1959 г., целият с площ от 838 кв.м., въз основа на отстъпено право на строеж, ведно с ¼ ид. част от правото на строеж, срещу пожизнено и безвъзмездно право на ползване на имота до края на живота на прехвърлителя. След това обаче ответникът заявил, че дядо му не бил никакъв в имота и нямал право да влиза. От датата на сделката до момента в имота живеел ответникът, заедно със своите родители. Въпреки опитите са се разберат, те му отказвали достъп и по този начин ищецът не можел да упражнява правото си на ползване. Той бил възрастен човек и обитавал находяща се в същия двор лятна кухня, но тя била без санитарен възел и се налагало да ползва външна тоалетна в двора, което през нощта предвид възрастта му създавало неудобства. Моли ответникът да се осъди да му предаде ползването на ¾ ид. части от имота, като наред с това предявява претенция и за присъждане на обезщетение за лишаване от право на ползване на имота за периода 22.12.2008 г.- 11.09.2013 г., възлизащо в размер на 5 600 лева или по 100 лева месечно. Претендира и разноски. В с.з. лично и чрез пълномощника си поддържа исковете.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК ответникът чрез пълномощника си е депозирал такъв, с който счита исковете за неоснователни. Твърди, че не бил легитимиран да отговаря по ревандикационния иск, защото с нотариалния акт били прехвърлени ¾ ид. части от етажа, а останалата ¼ идеална част била наследствена такава на бащата на ответника, който заедно със съпругата си бил собственик в режим на СИО на втория етаж от къщата. Още преди прехвърлянето първият жилищен етаж се ползвал от родителите на ответника, а той обитавал втория, поради което по иска за предаване владението на първия етаж следвало да отговарят родителите на ответника, защото същият не владеел имота. Преди построяването на двуетажната сграда през 1980 г. ищецът и покойната му съпруга се установили да живеят в преустроените в жилище две паянтови сгради и двамата не били предявявали претенции да живеят на първия етаж, нито пък искали да го ползват, като това положение продължило и след смъртта на съпругата на ищеца през 2003 г. Никой никога не бил отказвал на ищеца да ползва имота, поради което липсвал и правен интерес от иска, като едва с исковата молба се заявявала такава претенция. Искът бил и неоснователен поради това, че за периода, в който се твърди, че ищецът не бил допускан в имота, ответникът бил на работа в чужбина и фактически нямало как да извършва тези действия. При положение, че не се пречело да се ползва вещта, претенцията за заплащане на обезщетение била също неоснователна. В нотариалния акт не било записано, че ползването е безвъзмездно, поради което, ако искът бъдел уважен, то ползвателят следвало също да заплати на собственика обезщетение за ползването, което възлизало на месечна цена от 100 лева. В с.з. не се явява, но чрез пълномощника си поддържа отговора. Също претендира разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът установява следното:

С нотариален акт за покупко- продажба № ***, том ***, рег. № ***, дело № ***/ 22.12.2008 г. на Нотариус С. Й. ищецът прехвърлил на ответника ¾ идеални части от първи жилищен етаж от двуетажна масивна жилищна сграда с площ от 91 кв.м., построена в УПИ № 2667, кв. 40 по КК на гр. ***, кв. ***, ведно с ¼ ид. част от правото на строеж, срещу запазено право на ползване на имота до края на живота си.

Като писмени доказателства са представени скица на имота и удостоверение за данъчна оценка.

Прието е и удостоверение за обстоятелството, че за периода 2011 г.- 2012 г. ответникът е бил регистриран в Служба по заетостта в град ***, ***, като търсещ работа.

Събрани са и гласни доказателства, чрез разпит на по един свидетел, ангажиран от всяка страна (протокол от с.з. от 16.01.2014 г.). Св. И. К. Б. - приятел на ищеца, посочва, че дядото живеел в стара постройка на двора с външна тоалетна, като младите- син, снаха и внук, не го пускали в новата къща и не му давали ключове за нея. Св. М. С. Ц. - съсед на страните, посочва, че не знаела на ищеца да е забраняван достъп до първия етаж на къщата. Посочва, че между него и сина му имало имотни спорове, а ответникът дълги години бил в *** на работа.

Обяснения дава и ищецът, който потвърждава, че водел съдебни дела със сина си, както и, че внукът му за известен период бил в чужбина на работа.

При така установената по делото фактическа обстановка, съдът от правна страна намира следното:

За да е основателен първият от предявените искове- този по чл. 108 ЗС, вр. чл. 56 от ЗС, следва да се установи, че ищецът има валидно учредено по отношение на имота вещно право на ползване и, че ответникът му пречи да го упражнява, като без правно основание му е отнел фактическата власт над вещта. Доколкото нормата на чл. 111 ал. 1 от ЗС предвижда приложение на правилата относно недвижимите имоти и спрямо вещните права върху тях, то ищецът има правен интерес да търси защита на нарушеното си право на ползване.

Не се спори между страните за това, че ищецът притежава запазено право на ползване върху прехвърлената на ответника идеална част от имота, доколкото обективираната в нотариалния акт продажба е станала с условието на пожизнено запазено право на ползване. Не се установи обаче втората предпоставка на иска, а именно- такова поведение на ответника, което възпрепятства ползването на имота. От една страна, събраните гласни доказателства са противоречиви- св. Б. заявява, че присъствал нееднократно (без да уточнява обаче кога по време се е случило това) на ситуации, при които младите (син, снаха и внук на ищеца) не давали на дядото ключ за къщата, а св. Ц. твърди, че като съсед на имота не била чувала такова нещо и щяла да знае, ако действително това се е случило. Не могат да се изключат автоматично показанията й в цялост само, защото свидетелката не си спомняла на какви предишни дела, водени от ищеца, се била явявала като свидетел и за какво се отнасяли те- това са ирелевантни въпроси за настоящия спор, който има конкретен предмет и показанията на свидетелите, свързани именно с него, следва да бъдат обсъждани. Така, както вече се посочи, не е категорично установено обстоятелството, че на ищеца е бил препятстван достъпът до сградата, а пък въобще не се доказаха твърденията, че той бил гонен, обиждан или отпращан с грубо отношение, защото такива данни от разпитаните свидетели не се констатираха. На следващо място, дори и да се приеме, че на лицето се е пречило да упражнява фактическата власт върху имота, то не се доказа, че именно ответникът е този, който е правил това, защото показанията на св. Б. са доста общи в тази насока и са свързани с това, че младите не му давали ключ, за да влезе. Дори самият ищец в обясненията си в с.з. заявява, че имал проблем със сина си, с който водел по- рано дела и оттам възниквали спорните въпроси между тях, без въобще в изявленията си да посочва, че внукът му е този, който го е гонил или не е допускал до имота. Същевременно пък се установи, че за доста дълъг период от време ответникът е пребивавал в чужбина, което също се потвърди от ищеца в с.з., а и от двамата свидетели, поради което обективно няма как при положение, че лицето физически отсъства от мястото, да извършва неправомерни действия, с които да лишава дядо си от ползването. По начина, по който са заявени в исковата молба твърденията на ищеца, те останаха недоказани в процеса, защото, независимо, че ищецът живее в самостоятелна постройка в двора, а не във въпросния първи етаж на сградата и има обтегнати отношения във връзка с имота със сина си, това не означава, че следва да се ангажира в случая отговорността на ответника като приобретател по сделката, по отношение на който не се установява поведение, което препятства възможността за пълноценното упражняване на ползването.

По отношение на втория от исковете- за лишаване от правото на ползване, следва да се посочи, че защитата, която търси ищецът, основавайки се на нормата на чл. 31 ал. 2 от ЗС, е свързана само с права на съсобственик, а в конкретния случай е безспорно по делото, че ищецът е ползвател на имота, но не и носител на право на собственост, за може да се ползва от този специален ред, независимо от отсъствието на другата предпоставка- отправена писмена покана до другия съсобственик за ползване на вещта с искане за обезщетение в размер на средния пазарен наем. На следващо място, дори и да се приеме, че в случая е бил предявен иск по чл. 59 от ЗЗД, доколкото хипотезата на чл. 31 ал. 2 от ЗС е частен случай на общата забрана за облагодетелстване на едно лице за сметка на друго, то въобще не се установяват елементите на фактическия състав на неоснователното обогатяване- обогатяване, обедняване и връзка между тях. Ищецът по никакъв начин не ангажира доказателства в тази насока, а отделно от това още с разпределение на доказателствената тежест му е указно, че не сочи доказателства за размера на претенцията си за обезщетение, поради което няма как дори и да е налице основанието й, тя да се присъди в определена стойност, която не е ясно как и защо е получена. Безпредметно е да се излагат повече съображения в насока неоснователността на втория иск, доколкото и обсъдените вече са достатъчни за отхвърлянето му.

С оглед изхода на делото- отхвърляне на исковете и на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК ищецът дължи на ответника направените разноски в процеса, които се претендират, като за същите е представен съответен списък- адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева (лист от 19 делото). Направените пък от ищеца разноски за държавна такса и възнаграждение на пълномощника му си остават на негова сметка.

 

По изложените съображения, съдът

                            

Р    Е    Ш    И :

 

ОТХВЪРЛЯ предявените от И.В.И., ЕГН: **********,***, против И.В.В., ЕГН: **********,***, искове за осъждане на ответника да предаде вещното право на ползване върху ¾ ид. части от следния имот- първи жилищен етаж от двуетажна масивна жилищна сграда с площ от 91 кв.м., състоящ се от три стаи, кухня, баня и тоалетна, построена в УПИ № 2667, кв. 40 по КК на гр. ***, кв. ***, съответстващ на УПИ VII- 719, кв. 40 по КРП от 1959 г., целият с площ от 838 кв.м., въз основа на отстъпено право на строеж по протокол № 45/ 19.11.1953 г. на ИК на НС на с. ***- ***, при граници на имота: бул. „***”, имоти с № 2666, 2657, 2656 и 2668, ведно с ¼ ид. част от правото на строеж, както и за осъждане на ответника да заплати сумата от 5 600 (пет хиляди и шестстотин) лева, представляваща обезщетение за лишаване от право на ползване на имота за периода 22.12.2008 г.- 11.09.2013 г.

 

ОСЪЖДА И.В.И., ЕГН: **********,***, чрез пълномощника си адв. Н.Д., да заплати на И.В.В., ЕГН: **********,***, чрез пълномощника си адв. В.В., направените по делото разноски в размер на 600 (шестстотин) лева- за адвокатско възнаграждение.

 

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 

            СЪДИЯ :/п/

Вярно с оригинала.

АД