Гражданско дело 14074/2013 - Решение - 28-02-2014

Р Е Ш Е Н И Е

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

  ….…....                 28.02.2014 година                            град Пловдив

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на четвърти февруари две хиляди и четиринадесета година, в състав:

 

       ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР  ТОЧЕВСКИ

                                                                  

при участието на секретаря Ангелина Димитрова,

като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 14074 по описа на съда за 2013 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

 

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 430 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД.

Ищецът „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК: 12180616, чрез пълномощника си главен юрисконсулт В.И.Т., е предявил против Б.Г.Г., ЕГН: **********,***, иск за признаване на установено, че ответникът като поръчител дължи присъдените по частно гр. дело № 3054/ 2013 г. на ПРС, XVII гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК № 2244/ 04.03.2013 г., суми, както следва: сумата от 6 740, 83 лева- главница, дължима по договор за кредит за текущо потребление и поръчителство от 28.02.2005 г., сумата в размер на 4 315, 53 лева- редовна лихва за периода 27.09.2008 г.- 20.02.2013 г., сумата в размер на 1 373, 34 лева- санкционираща лихва за периода 27.09.2008 г.- 20.02.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 20.02.2013 г., както и разноските по заповедното производство: 248, 59 лева- държавна такса и 498 лева- юрисконсултско възнаграждение.

В исковата молба се твърди, че на 28.02.2005 г. в гр. Пловдив бил сключен договор за кредит за текущо потребление и поръчителство между „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК: 121830616, като кредитор и Г.А.Т., ЕГН: **********, като кредитополучател и И.Д. К., ЕГН: **********, Я.Х.А., ЕГН: ********** и Б.Г.Г., ЕГН: **********, и тримата като поръчители. С договора била предоставена сумата от 10 000 лева със срок на издължаване от 84 месеца, но поради нередовното обслужване на кредита, той станал предсрочно изискуем от 27.09.2008 г. Банката подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, като по образуваното частно гр. дело № 3054/ 2013 г. на ПРС, XVII гр. с-в, била издадена заповед и изпълнителен лист за следните суми: сумата от 6 740, 83 лева- главница, дължима по договор за кредит за текущо потребление и поръчителство от 28.02.2005 г., сумата в размер на 4 315, 53 лева- редовна лихва за периода 27.09.2008 г.- 20.02.2013 г., сумата в размер на 1 373, 34 лева- санкционираща лихва за периода 27.09.2008 г.- 20.02.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 20.02.2013 г., както и разноските по заповедното производство- 248, 59 лева държавна такса и 498 лева- юрисконсултско възнаграждение. В последствие било образувано и изпълнително дело № ***/ 29.03.2013 г. на ЧСИ К. П., рег. № ***. Ответникът подал възражение срещу заповедта, което се счита за просрочено, а и то не било аргументирано, защото поръчителят се бил задължил да отговаря солидарно с главния длъжник. В случая 6- месечния срок по чл. 147 от ЗЗД следвало да започва да тече от подаване на молбата за издаване на изпълнителен лист. Моли за признаване на установено съществуването на вземането. Претендира разноски. В с.з. чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът, чрез пълномощника си, е подал писмен отговор, в който се излагат твърдения за недопустимост на иска поради това, че същият бил предявен срещу поръчител с оглед нормата на чл. 147 от ЗЗД. Срокът за издължаване на кредита бил на 28.02.2012 г., поради което шестмесечният срок за иск против поръчителя следвало да се счита за изтекъл на 28.08.2012 г., а действията на кредитора по принудително събиране на вземането били предприети на 20.02.2013 г. с подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК. Неправилно било становището в исковата молба за това, че шестмесечният срок започвал да тече от подаване на заявлението, а и кредитът бил обявен за изискуем след крайната дата на издължаване. Поръчителят не можел да остане безкрайно и безусловно задължен към кредитора за изплащане на главния дълг, като след изтичане на шестмесечния срок правата на кредитора към поръчителя се погасявали, поради което искът се явявал недопустим и производството по делото следвало да се прекрати. Алтернативно, счита претенцията за неоснователна, като се твърди, че договорът за поръчителство бил с невъзможен предмет и се явявал нищожен, защото в същия липсвала дата, не бил посочен кредитор, а и нямало индивидуализиращи параметри на задълженията на поръчителите. В тази връзка моли за отхвърляне на иска като неоснователен. Прави и възражение за изтекла давност за лихвите за периода 27.09.2008 г.- 20.02.2010 г. Също претендира разноските. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа отговора.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът установява следното:

Със заповед № 2244/ 04.03.2013 г. за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК, издадена по ч. гр. дело № 3054/ 2013 г. на ПРС, XVII гр. с-в, е издаден изпълнителен лист, с който ответникът като поръчител е осъден да заплати в полза на ищеца солидарно с кредитополучателя Г.А.Т., ЕГН: ********** и поръчителите И.Д.К., ЕГН: ********** и Я.Х.А., ЕГН: **********, сумата от 6 740, 83 лева- главница, дължима по договор за кредит за текущо потребление и поръчителство от 28.02.2005 г., сумата в размер на 4 315, 53 лева- редовна лихва за периода 27.09.2008 г.- 20.02.2013 г., сумата в размер на 1 373, 34 лева- санкционираща лихва за периода 27.09.2008 г.- 20.02.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 20.02.2013 г., както и разноските по заповедното производство: 248, 59 лева- държавна такса и 498 лева- юрисконсултско възнаграждение.

Доколкото възражение по чл. 414 от ГПК против заповедта е постъпило само от поръчителя Г., а не и от кредитополучателя или от останалите а поръчители, то заповедта срещу последните трима е влязла в сила и настоящото производство продължава само по отношение на ответника, а не и спрямо другите солидарно отговорни по кредита, които не са страна в процеса.

По издадения изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № *** по описа на ЧСИ К. П., рег. № ***, от което са приложени копия от молбата за образуване на делото и от връчена на 18.06.2013 г. до длъжника Г. покана за доброволно изпълнение.

По делото е прието заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице след извършена проверка в банката по кредитното досие на длъжника е установило, че претенциите по извлечението от счетоводните книги на банката отразяват реално дължимите по кредита суми, които се претендират в същите размери за главница и лихви, посочени по исковата молба.

Като писмени доказателства са приети в оригинал договор за кредит за текущо потребление и поръчителство от 28.02.2005 г.

При така установената по делото фактическа обстановка, съдът от правна страна намира следното:

На първо място няма спор по обстоятелството, че ответникът е поръчител по договор за кредит, като съображенията в отговора за нищожност на договора за поръчителство не могат да бъдат споделени. От представените в оригинали договори за кредит и за поръчителство е видно, че по т. 15.1.1 като обезпечение на кредита е предвидено той да се гарантира с поръчителство. Самият договор за поръчителство е обективиран на последната страница на договора за кредит, представляваща неразделна част от него (дори чисто физически е неделима) и там ясно е посочено, че описаните трима поръчители за задължават да погасяват задълженията на кредитополучателя по съответния договор за кредит. Поради това е и без значение, че в самия договор за поръчителство липсват конкретните параметри на задължението, защото е несъмнено в случая, че обезпечението се отнася до процесния договор, а не за неопределено друго задължение на този кредитор. Това следва както от начина на оформяне на съглашението за поръчителство (инкорпорирано в самия договор), така и от съдържанието му, което в случай, че е било предвидено да гарантира нещо различно, е следвало да бъде изрично посочено. Тук въобще не става въпрос за какъвто и да е порок в договора, а единствено за начин на обективирането му, което обаче по никакъв повод не може да влече нищожност на твърдяните основания.

По силата на конкретния договор за кредит на кредитополучателя е била предоставена сумата от 10 000 лева, със срок на издължаване за 84 месеца. Уговорени са броят и размера на всяка от месечните вноски (по 190, 65 лева), при падежна дата на издължаването им (на 28- мо число от месеца) и лихвен процент (от 19, 95 %), като лихвата се капитализира месечно. Със сключването на договора за поръчителство ответникът се е задължил да обезпечи изпълнението на кредитополучателя и така се явява обвързан от съглашението, изискващо от него при нередовно обслужване на кредита в уговорените срокове и суми по погасителния план да понесе и съответните санкционни последици, свързани с допълнителни лихви. Без никакво значение по делото е дали поръчителят е усвоил средствата по кредита, знаел ли е за това дали същият се погасява и на каква сума е възлизал неплатеният остатък по погасителния план, защото с подписване на договора за поръчителство той се е задължил да отговаря за цялото задължение на кредитополучателя, ако последният не е изряден към банката. В това се състои и смисълът на правния институт на поръчителството според чл. 138 от ЗЗД, а именно- трето лице да отговаря изцяло към кредитора за неизпълнение на задължението на главния длъжник, което е поело.

Не могат да се споделят и съображенията на ответника за това, че искът бил предявен след изтичане на преклузивния 6- месечен срок по чл. 147 ал. 1 от ЗЗД. Според чл. 18 от договора за кредит при неплащане на три месечни анюитета, целият остатък по кредита става предсрочно изискуем, като няма спор, че длъжникът в определен момент е спрял плащанията. Съгласно чл. 147 от ЗЗД бездействието на кредитора по отношение на обективирана от кредитополучателя неизправност по договора е основание за прекратяване на поръчителството, като разпоредбата обвързва това бездействие с определен срок, който прегражда възможността на кредитора да реализира вземането си срещу поръчителя. Този срок зависи от датата на падежа на главното задължение и законът свързва прекратяването на поръчителството с бездействие на кредитора в периода от време след падежа на главното задължение, а не с този на отделните анюитетни вноски по погасителния план. Уговорената с договора за кредит предсрочна изискуемост на задължението обаче не настъпва автоматично с факта на неплащане на договорения брой последователни анюитетни вноски с настъпил падеж, а с упражняване правомощието на банката да направи кредита предсрочно изискуем. Т.е. предсрочната изискуемост на кредита не става само при спиране на плащанията на няколко погасителни вноски, а това е едва първата необходима обективна предпоставка, която обаче не е достатъчна за трансформиране на кредита в предсрочно изискуем. Отнемането на преимуществото на срока по договора е субективно право, установено в полза на кредитора. Преценката дали да го упражни и кога принадлежи изцяло на титуляра на това право, от което следва, че настъпването на предсрочната изискуемост предпоставя осъществяването на два юридически факта- неизпълнението на длъжника по отношение на договорения брой погасителни вноски и нарочно волеизявление на кредитора за отнемане преимуществото на срока на договора. Оттук следва, че предсрочната изискуемост не възниква по право от обективния факт на неизпълнението по отношение на съответния брой погасителни вноски (допуснатата забава на три месечни вноски), доколкото настъпването й е кумулативно обусловено и от упражняването на субективното правомощие на кредитора.

В случая банката е упражнила субективното си право на 12.10.2012 г., когато счетоводно го е отразила в извлечението от сметка. С подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК на 20.02.2012 г. кредиторът е предприел активни действия по събиране на дълга си против солидарните длъжници (кредитополучател и поръчители) в предвидения шестмесечен срок по чл. 147 ал. 1 от ЗЗД. В разглеждания случай клаузите на договора не предвиждат безусловно трансформиране на кредита в предсрочно изискуем, поради което не може да се говори за бездействие на кредитора, което да доведе до прекратяване на поръчителството. Налице е вземане на банката, установено в издадената заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, както по отношение на кредитополучателя, така и по отношение на солидарно задължилите се поръчители, чиито задължения стават незабавно изискуеми при просрочие на задължението на главния длъжник или при предсрочна изискуемост. Както вече се посочи, забавата на длъжника по всяка отделна анюитетна вноска не води автоматично до предсрочна изискуемост на целия кредит, без да се предприемат действия от кредитора за реализиране на това право. Дори и да се приеме, че извлечението от сметка няма действие спрямо ответника, защото е частен свидетелстващ документ, който не носи неговия подпис, началният момент на шестмесечния срок по чл. 147 ал. 1 от ЗЗД ще съвпада с момента, в който банката е реализирала това свое право чрез предприетото от нея снабдяване със заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника. На практика с подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК банката не само е упражнила субективното си право да трансформира кредита в предсрочно изискуем, но е и предприела активни действия по събиране на дълга си против солидарните длъжници. За пълнота на изложението следва да се посочи, че независимо, че исковата молба е подадена на 02.09.2013 г., това не означава, че към този момент е вече е бил изтекъл 6- месечния срок за реализиране на вземането спрямо поръчителя, защото искът по чл. 422 от ГПК за съществуване на вземането, какъвто е настоящият, се счита за предявен от момента на подаване на заявлението и исковото производство се явява продължение на заповедното, когато е спазен срокът за възражение, а не отделно производство, независимо от него.

В заключение от горното се установява, че кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем поради нередовното му обслужване, поради което кредитополучателят се е явява задължен и преди настъпване на крайния падеж да погаси цялата сума по дълга. Според извлечението от сметка на банката, предсрочната изискуемост е настъпила на 12.10.2012 г.- след 35 броя непогасени месечни вноски. Както вече се посочи, отговорността на поръчителя е акцесорна и след като е предназначена да обезпечи изпълнението на главния длъжник, то и когато кредитът му стане предсрочно изискуем, това се отнася и до задължението на поръчителя, което веднага се трансформира в предсрочно такова. От момента на обявяване на тази изискуемост, до датата на подаване на заявлението не е изтекъл шестмесечния срок по чл. 147 ал. 1 от ЗЗД, за да се преклудират правата на кредитора в следствие на неговото бездействие по отношение на поръчителя, от което следва, че няма и законово основание за освобождаване на ответника от отговорност за незабавното изпълнение на неплатения от длъжника дълг, който той е приел да гарантира лично и изцяло.

Конкретният размер на претенцията се установява от заключението на вещото лице, прието без оспорването му от страните, което като краен резултат установява дължимата от ответника сума в същия размер, в който е претендирана с исковата молба и в който е била търсена в заповедното производство с представеното там извлечение от счетоводни книги на банката. Експертът при проверката си в банката е проследил движението по сметката по кредита, като е установил какви задължения са погасявани, на кои дати, какъв е остатъка и колко са просрочените вноски. Направена е разбивка на сумите за главница и лихви, които се явяват санкционна последица от забавата при погасяване на месечните вноски. Кредитополучателят не установява изпълнение на задълженията си, поради което искът се доказва напълно и по размер.

Предвид изложеното, следва да се приеме, че претенцията е основателна и доказана, а оттук- в полза на ищеца съществува вземане, установено в предходно проведеното заповедно производство за сумите за главница и лихви, както и за разноските по заповедното производство.

С оглед изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски в пълния им размер. Такива надлежно се претендират и макар за тях да не е представен списък по чл. 80 от ГПК, са налице доказателства, че те са реално заплатени. В тях се включват внесената държавна такса в размер на 248, 59 лева (лист 14 от делото), депозит за вещо лице по ССчЕ в размер на 150 лева (л. 34), такса за издаване на съдебно удостоверение в размер на 5 лева (л. 61) и юрисконсултско възнаграждение на пълномощника на страната в производството в размер от 698, 59 лева, на основание чл. 7 ал. 2 т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, които суми следва да се възложат в тежест на ответника. Направените пък от последния разходи за адвокатско възнаграждение на пълномощника му си остават за негова сметка.

По изложените съображения, съдът

                            

Р    Е    Ш    И :

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че със заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК № 2244/ 04.03.2013 г., издадена по частно гр. дело № 3054/ 2013 г. на ПРС, XVII гр. с-в, Б.Г.Г., ЕГН: **********,***, като поръчител, ДЪЛЖИ на „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК: 12180616, със съдебен адрес: град Пловдив, ул. „Христо Г. Данов” № 7, чрез пълномощника си гл. юрисконсулт В.Т., сумата от 6 740, 83 (шест хиляди седемстотин и четиридесет лева и осемдесет и три стотинки) лева- главница, дължима по договор за кредит за текущо потребление и поръчителство от 28.02.2005 г., сумата в размер на 4 315, 53 (четири хиляди триста и петнадесет лева и петдесет и три стотинки) лева- редовна лихва за периода 27.09.2008 г.- 20.02.2013 г., сумата в размер на 1 373, 34 (хиляда триста седемдесет и три лева и тридесет и четири стотинки) лева- санкционираща лихва за периода 27.09.2008 г.- 20.02.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 20.02.2013 г., както и разноските по заповедното производство- 248, 59 (двеста четиридесет и осем лева и петдесет и девет стотинки) лева за държавна такса и 498 (четиристотин деветдесет и осем) лева- за юрисконсултско възнаграждение.

 

ОСЪЖДА Б.Г.Г., ЕГН: **********,***, чрез пълномощника си адв. Р.П., да заплати на „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК: 12180616, със съдебен адрес: град Пловдив, ул. „Христо Г. Данов” № 7, чрез пълномощника си гл. юрисконсулт В.Т., направените по делото разноски, както следва: държавна такса в размер на 248, 59 (двеста четиридесет и осем лева и петдесет и девет стотинки) лева, депозит за вещо лице в размер на 150 (сто и петдесет) лева, такса за издаване на съдебно удостоверение в размер на 5 (пет) лева  и юрисконсултско възнаграждение в размер на 698, 59 (шестстотин деветдесет и осем лева и петдесет и девет стотинки) лева. 

 

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 

                СЪДИЯ :/п/

 

Вярно с оригинала.

АД